За съжаление работата ми отнема всичкото свободно време и някак си, болката в ръцете ми след работа винаги ме спира да пиша каквото и да било. Целодневното седене на компютър убива желанието ми да виждам монитора вкъщи, а да не говорим, че писането ми се струва като вид изтезание. Затова и оставих блога за известно време. Разказите също. Всъщност....всичко.
Всъщност аз мразя работата си, защото ме кара да се чувствам като поредния човек. Когато работя у мен няма нищо специално, нищо различно и в много случаи нищо човешко. Така разбираш, че си заменим. Ти си просто пореден номер в офиса.
И понеже няма как да си излея всичкото изтощение, раздразнение и гняв наяве, единственото, което ми остава е да го напиша.. Back to basics, така да му кажем.
В последните месеци си дадох сметка, че нервната ми се система някъде е дала много накъсо и дори концентрата от мента вечер не ми помага на гнева. Исках тук да напиша една много дълга статия, да излея всичко в нея, да изпиша роман и най-после това раздразнение, което се таи у мен да премине, но не можах. Защото все някой ще се засегне, все някой няма да е съгласен, все някой ще се почувства обиден от написаното. Затова ще съкратя нещата:
От както работя започнах да мразя хората още повече, да се чувствам нещастна три-пъти повече и всяка сутрин да ставам с молитвите:" дръж се само още един ден", а да е Понеделник. Нямам време за нищо и никой няма време за мен.
Ще направя всичко по силите си да имам повече време да пиша, защото не искам да оставям това малко кътче да умре. То си е малкото ми блогче, моето тефтерче за размисли и страсти. Обещавам ти, тефтерче, скоро ще ти дам повод да се гордееш с мен, не съм си губила времето само в работа последните месеци ;)
