Да се върнем на онзи знаменателен ден и да обсъдим поне нещо, което бих могла да нарека положително. Прекарах седем часа в онези зали, а сега, едва ли не, това е било най-ужасното нещо на света. Не, просто хобито ми е да соля хората за щяло и нещяло.
Първото нещо, което видях, разбира се, бяха книгите-игри. БОЖЕ! КНИГИ–ИГРИ! *писъци* Щях да припадна само като ги видях. *нови писъци* Боже, запознах се с Ейдриън Уейн @.@!! *още по-пронизителни писъци, които хладнокръвно прикривах с блага и нервна усмивка* Сегааа~ Проблемът е, че съм чела последно книги-игри в...я да видим...8ми клас ^.^''' Това е било толкова отдавна, че не помня нищичко, освен приятното чувство, което книгите и историите са оставили у мен.... Плюс имената на авторите и заглавията. До тук. Тогава защо се вълнувам ли? Защото книгите-игри са част от детството ми, част от преломния момент, в който в крайна сметка се откъснах напълно от реалността и си заживях щастливо в собствения си розов свят. Почти се шегувам, просто ги намирам за интересни, а и факта, че са писани от българи ме обнадеждава, че не всичко в проклетата ни страна е толкова загубено. Спомняме си "Хрониките на седемте луни"? Естествено, че не си я спомняме, все пак беше замислена трилогия, а излезе само първата книга -___-''' Издателите в България просто гледат как да потурят всеки млад автор.
