Човек се учи, но не и аз.

Човек непрекъснато прави грешки или по-точно хората са създадени да правят грешки и да се учат от тях. За добро или лошо и аз съм човек и аз правя грешки, но май не се уча от тях. Нима е лесно да анализираш ситуацията и следващият път когато попаднеш в нея тя да завърши по друг начин. Е при мен не се получава, може да се кажат много неща по въпроса, че съм глупава, упорита или просто , че не ми пука....е не се знае може би по малко от всичко.

Вече привечер аз седя и се мъча да намеря решение на ситуация, в която 100% ще попадна за вбъдеще и в която съм попадала вече десетки пъти, но винаги има един и същ край. Главата ми е пълна с мисли до момента в който пускам Jeff Beck и всичко си идва по мястото. Тягосното чуство на объркване и тежест изчезва, тъмнината навън вече е успокояваща, а топлият пуловер, в който съм се напъхала изглежда по-топъл и уютен. Мелодията и странното чувство на мистицизъм само остават. Това е силата на джаза. А аз най-вероятно отново ще направя същата грешка, но в момента това няма значение.

Manga ревю - The Breaker

И отново чакам и чакам. Минава вече седмица , две , но все още я няма, къде е, защо се бавят, нали все пак спазваха краен срок.

За пореден път днес влизам и гледам и , о чудо, тя е там седи най-отгоре в моя WatchList , новата глава на ТheBreakerNewWave. Притреперила като мокра патка, цъкам на линка и гледам как бавно, но все пак се сваля....две минути!!! Е добре ще почакам още две минути да се свали, няма проблем, все пак чаках цели ДВЕ СЕДМИЦИ за нея. Последни секунди и аз вече съм отворила Download папката и със щастлива усмивка разархивирам скъпоценната си радост за деня. Надъхана започвам да чета ценните 22 страници, като отделям голямо внимание на всяка подробност.

Тааа така протича всяка седмица/две/месец (в зависимост кога A-Team качът превода си(проклети да са заради забавянето си)) в чакане на моя личен фаворит в manga света...съжалявам, това не е manga, а manhwa(не японски, а корейски комикс за непросветените). Ще започна с това че това ТРЯБВА и то задължително да се прочете от всеки, който смята че е фен на бойните изкуства и комедията...добре де и малко драма. От самото начало историята е стандартна, не толкова зарибяваща, но все пак хващаща окото. Тормозено хилаво момченце, нов учител, конспирация, израстване, драма, отмъщение, мистериозна организация, супер-сили и естествено - набор от комедийни сцени. Звучи познато....е да това може да го видите във всеки нашумял Холивудски хит или всеки shonen, но идеята е как е представено. Има за всекиго по нещо. Персонажите са интригуващи и почти всеки може да те изненада с нещо по някое време на историята, която пък е лесна за следене, като изключим моментите с конспирацията, те никога не се разбират напълно. И как подяволите мислят, че можем да запомним толкова много и странни имена (това настрана, може проблема да е само мой и моят пращящ интелект). Та с напредване на вече отбелязано стандартната история, все повече бях запленена, може би даже прекалено след като се стигна до гореспоменатото състояние. Дори и графиката е изпипана и героите са нарисувани всеки да отговаря на характера си, а не стандартното нарисуван да изглежда като терминатор, а всъщност повече от Lame(това е за тези от вас които смятат, че терминатор кърти). The Breaker свършва достатъчно интересно и незавършено, че да искаш да почнеш и неговото продължение.Явно авторът е забелязъл, че ако държи читателя в напрежение ще бъде по-интересно, което е така, но трябва ли с всяка глава да те кара да мислиш, че в следващата твоят любимец ще се появи и......всъщност това да не стане и естествено освен надъхан си и на ръба на депреията, че и този път не си го видял, но все пак си сигурен, че ще се появи в следващият път и това ти дава надежда още една седмица.

И накратко това е велика manhwa, която ще те държи в напрежение и която трябва да четеш, защото аз така съм казала.....приятен ден и пиите едно кафе и заради мен.

Anime review - Beelzebub

От доста време все исках да напиша ревю,  но каквото и да излезе, важно е желанието. Не съм нито най-добрия и начетен фен, нито съм гледала безброй анимета или да съм чела хиляди манги. Имам само това си познание и ще го споделя, защото искам да крещя на света:“ ВИЕ малоумни ли сте!!! Това аниме въобще не си заслужава оценката!!!“

Нека направим малко встъпление. В тези ревюта не съществуват неща като перфектно аниме и манга, от сега да се разберем. Ще се опитам да направя ревю, в което да се чуе и мнение далеч от проклетите преувеличени глупости, които четем под път и над път. Злобна ли ви се струвам? Нищо не сте видели….

Възнамерявам да оценявам аниметата по следния начин – от 1 до 10 в стандартните категории – История, Графика и Озвучение, Удоволствие (Обща оценка)…..Та нека да започнем великото разнищване – дали това аниме става за нещо или е поредната глупост, за която всички вдигат много шум?!

Като за първо ревю си избрах едно от аниметата, които в момента излизат – Beelzebub.

В началото беше мангата… Донякъде повлияна от факта, че стои на първо място в класациите на manga fox и до някъде в началната 50-тка на mangatraders. Доста скептично се отнесох към нея, но пък когато я почнах не я сметнах за лошо попадение. Както и да е, това не е манга ревю, то ще стане готово едва, след като стигна до най-новата излязла глава. Когато обявиха анимето, половината народ се втурна да го планира за гледане, със сигурност повлияни от славата на мангата му. Тогава съвсем го отписах по правилото, че онова, което хора без всякакъв вкус харесват, въобще не би ми харесало. Да не говорим, че намерих факта, че се продуцира от студио Pierrot като поредният минус. Постерът намирисваше на много налети пари и потенциален провал на мангата. Шестото ми чувство не сбърка.

1) История –  Сюжета на анимето е наличен по всеки сайт, аз ще се спра на няколко точки от историята.

 Ето ви го главния герой – типичен побойник, който носи малко бебенце. Малко СЛАДКО бебенце!? Това фен-сървис за момичетата ли е…Хайде да си го признаем, много голяма част биха точили лиги по такива неща. Разбира се, това малко вързопче беше адски сладко, говореше на „да-да“ и след това ми късаше нервите първите поне 3-4 епизода, в които не спря да реве и да пържи главния герой с електричество. Не е особено приятно когато половината проклет епизод се състои в това една зелена гад да рони крокодилски сълзи и светкавици. Нека да се прехласнем по това, колко преувеличена е цялата работа със силите му. Ако изключим разбира се това, можем да намерим образа на малкия Белзебъб като по-добрата страна на дуото Ога-бебе. А честно да си призная, малко ме глождеше въпросът „Защо, за Бога, това бебе е голо през цялото време“….Ама сериозно? Не че е нещо лошо..и все пак?

Разбира се, бяха махнали всички „псувни“ и „прекалени“ сцени, не че историята може да се похвали с кой знае какви неща, които да впечатлят подрастващите и да им дадат „лош“ пример. Това съвсем ме отказа да го гледам – комедията беше тотално осакатена, като „dragon ball без кръв“!! Но му дадох шанс, самата история е забавна, Хилдегарда е добро попълнение, което също ме радваше с добрия избор за сейюу (за който не знае – сейюу - voice actor) и честно казано бях много доволна от японските фрази.  Куниеда Аои също радва окото, добре е малко разнообразие от проклетите лигави главни героини. Упорито смятам, че Фуруичи е герои, попаднал там, за да контрастира на героизма на Ога и толкова (дори не пасва на comical relief ). Две думи за демонът Ален Делон - ще видите -____-‘’’’. Правейки сравнение, анимето следи горе-долу плътно мангата, до тук не са изпуснали нито един важен момент, но за това пък леко са ги променили…в някои случаи към по-добро, но в други към по-лошо.

2) Графика - Доста бях разочарована да видя аниме пълно с някакво подобие на бишоунени о.О WTF!? Дори да имах някакво положително отношение към тази история, то беше заради комедията – персонажите трябваше да са гавра, а всичко това беше напълно провалено от нежничката физиономия, с която Ога ме гледаше от екрана.

Това просто нямаше как да стане…. Pierrot …curse you ><”” Преувеличавам ли, защото много хора не намират разликата?! И Хилда дори ми се струва по-миличка. Да не говорим, че говори по-меко. Иначе, както казах, пари има в това аниме, графични гафове още няма, всичко е чистичко и подреденичко. Дори дупенцето на бебето лъщи. О, ще ме заслепят. Колкото до озвучението – Опенингът е добре. Пасва на общата идея, странен е, не задължително най-брилянтното нещо на света, нито най-новия хит, но пък свежичък. За ендингът мога да кажа, че дори не съм учудена. Песента е нежна, сладичка, почти почнах да си припявам първите и няколко стихчета… И все пак… Защо, за Бога, в шоунен аниме слагат за ендинг песен, която дори не е надъхваща. Текст ли? САМО заради текста ли? Да де, аз не харесвам много много j-pop, да се изкаже някой специалист. Хайде този специалист да ми обясни поне с три причини, защо проклетата песен е там?! Другото си е добре – бам, тряс…няма фрапиращи фанфарни звуци…Какво може да му има на едно озвучение повече.

3) ОБЩА ОЦЕНКА:

 - История – (6) Доста положително се изразявам, не е кой знае какво, но пък може да се гледа, не като много други излезли наскоро неща. Ако харесвате повече шоджота – това може и да не е за вас, ако харесвате шоунени и сте гледали много – може да го намерите за посредствено, ако сте гледали малко аниме – леко, да не ви се стори прекалено. Тази история не блести с култови персонажи, нито с кой-знае-колко запомнящи се реплики и толкова.

- Графика – (6) То се знае какво ще кажа, но аз съм минала годините, в които ми течаха лигите по героите.

- Озвучение – (4 – 5) Нищо, което да впечатлява.

- ОБЩО: (5 – 6 ) Ако искате да си губите времето – моля, заповядайте, това е перфектната идея.

- Recommendations: Cromartie High School – защото става въпрос за delinquent schools и до някъде ми напомня на голям брой шоунени (калъпно аниме), в това число History’s strongest Disciple Kenichi, макар и да нямат нищо общо в история или герои, освен много надарени, руси и супер силни главни героини.

Oga anime

Oga manga

Доста забaния статус на мангата :)

Записките на Злия Лорд II - Послеписът

Тихо е. Толкова е тихо, че чак се чудя дали ако се провикна, гласът ми няма да се върне и да ме удари по главата. Изминаха няколко дни от позорното ни бягство от демоните, но от тогава съзнанието ми мир не ми дава. Постоянно нещо вътре ме гложди: „Идиот, по-добре да беше умрял!“ или „ Как можа да избягаш, ппффф…“ Понякога гласовете в главата ми викаха и други „забавни“ и не чак толкова забавни неща. Започнах да се притеснявам дали няма скоро да изпълнят заплахите си да ме линчуват. Та, разминах се само с някакви драскотини, загубена ръка и ми счупиха Великия шлем – човешки череп, поразхубавен с боя, малко руни и други все така приятни неща, които хората биха нарекли „осквернение“.  А моят верен магьосник се размина само със загуба на живота си, нищо сериозно в неговия случай.

Днес беше също толкова прекрасен ден – мъгла като вар и студ, който хапеше по-лошо и от Халцийска хрътка (а те хапеха много лошо). След като загубих битката така позорно, сега трябваше да се допитам до доверената си книга „Какво да правим, ако загубим битка: Как да бъдем зли дори при загуба“ . Впрочем аз бях единствения на тази колония, който можеше да чете, като изключим магьосникът, но той в момента все беше в процес на съживяване. Почетох ред…два…три….Но достигнах само до идеята, че хората щяха да ни пометат най-много след още няколко дена, а помощ така и не очаквах. „Чудесно! Колко по-зле може да стане!“ Само дето хич не трябваше и да си мисля такива неща. За да подсиля ефекта върху малкото си живи подчинени - бях мрачен и подтиснат по цял ден, но непременно им казвах по някоя много сложна и безсмислена дума, за да звуча едновременно начетено и окуражаващо. Ефектът беше много добър – всички си мислеха, че прекарвам мрачно дните в мислене на пъклен план, как да призова някоя велика сила и/или да изколя хората. Колко жалко, че не можех нито едното, нито другото…Нищо, че за второто си мечтах денем и нощем. Аз съм Зъл Лорд, а не Господ. Но това в момента нямаше никакво значение.

След като вече знаех с какво разполага врага, трябваше сериозно да се заема с частта с унищожаването им (да мрат..****** ******* ****** ). Всеки ден си намирах на кого да излея яда си, малко анти-стресово упражнение , плюс плашех ги до смърт и поддържах във форма Злия си Поглед.  Е, не съм се издигнал до тази позиция от нищото, все пак имам някакви заложби, нищо, че за да вляза в роля ми се наложи да изчета някой и друг дебел том правилник за това „Какъв трябва да бъде един лорд“ . Набързо събрах който там, в базата, можеше да използва магия – призовахме мъртвите от бойното поле и после – ХОП ….хората дойдоха, посрещнаха ги сенките ми *мухахахахахахах~  УМРЕТЕ* - постарах се да смажа гласа си малко преди битката, за да изкарам по-драматичен тон….ИИИ КРАЙ – НЯМА ВЕЧЕ ХОРА…. А колкото до демоните - моят любим съветник ги прати в някое друго измерение, дано който и да живее там, да не пукне много бързо.  

Три дена по-късно пак владеех цялата колония. Знам, знам…сега ще кажете, че много бързо съм ги омел… Е, това е собственият ми дневник, за какво ми е да пиша секретна военна информация в него, тактики и кодове. Нали си има докладни за тази цел.  Всичко е толкова просто, аз съм токова Велик, че просто ги пометох…И задължително се направих, че нищо не е станало и никога не съм бягал от битка. Ама НИКОГА, ясно ли е! „А после се постарах и да не останат живи свидетели на това мое бягство“ . От Родната ни планета ми пратиха поредните поздравления, медали и бях сигурен , че лорд Кихчемор вече зеленее от завист. „НА ТИ!!! Мухахха, завиждаш ли ми, а !! Така е!!“.  Повече му отива да му викам лорд Кихавица....Но това между мен и него е друга история.

Като се отдадох на старите си спомени за мен и Кихавицата….ПАК се случи нещо…О, защо ли да не се случи нещо, което ПАК да ми провали деня. Но така е, в моята професия няма почивен ден.

And now where should I begin

And now where should I begin …… oh I know where from …from that terrible headache I have….

Главата тежеше от многобройни и безсмислени мисли, които някакси добиваха смисъл в сивотата на пустия, но препълнен с хиляди бедни души малък, голям град. Тихите стъпки по калния тротоар кънтяха със звучния си мляскащ звук в препълнено пустото ми съзнание, което всякакси се опитваше да избяга от реалността на този толкова комерсиален и и препълнен с изчистено безразличен свят. Опитвах се да избягам от хилядите глупаво смислени въпроси, които ме съпровождаха от известно време и да се забича из дерите на така богатото ми и извратено въображение, което все още търсеше своите граници из всевъзможни кътчета на болния ми мозък. И ето ме мен вървяща през цветната в безцветието си тълпа и питайки се на къде съм тръгнала. Е то се знае към поредния ***** ден , който толкова милата коравосърдечна Съдба ми е подготвила.

Но главоболието ми не отмина.......и искам да пръсна мозъка си с двуцевка.

Записките на Злия Лорд

Какъв прекрасен ден. Седях си кротко в базата и си четях любимото четиво – „Наръчник на злодея“ , навън животът си течеше кротко и само от време на време се чуваше по някой нечовешки писък откъм мините. Отпивах си спокойно чаша вино, необезпокоявано и обмислях сериозно написаното в книгата, по настоящем  много належащия въпрос за това как да прославя злините си. Графикът както винаги беше пълен – вчера опожарявахме съседните села по границите ни с вражеските империи, утре по график трябваше да направя демонстративна екзекуция на някой от най-верните си генерали, уж провинил се, а през почивните дни беше ред да поизтезавам за удоволствие някой от затворниците. Имам големи очаквания за това какво ще ми кажат…

         Та седях си аз така….И после залата се разтресе, виното се разля (м***** да му ****** ) върху новата ми чисто черна роба и малки капчици попаднаха върху моя наръчник. „Днес ще се режат глави“ помислих си кротко и се отправих бавно, с възможно най-невъзмутимата и злостна походка, която можех да сътворя. Изкарах дяволите, ангелите и каквото и да имаха проклетниците,  които пазеха тронната зала и след кратко и без особен смисъл обяснение се разбра, че са ни нападнали. „О, каква изненада“! „Какво ли друго можеше да е“?!

Чудейки се, кой ли „чука на вратата“ по това време, насъбрах пасмината от генерали и набързо им дадох стандартните заповеди в такива случаи – „Отивате…бла-бла…Убивате всичко живо…бла бла бла бла…. Връщате се….бла бла.“ О, и тук обикновено завършвам с по някоя насърчителна дума за това как Боговете са с тях, обаче днес трябва да направя изключение, защото играя ролята на ядосан злодей – мръщя се, говоря гадно и заядливо, удрям веднъж по масата и готово.  И за всеки случаи им нареждам да вземат по нещо друго дебело и грозно, че да не се окаже някой силен противник.

А след това кротко сядам да си дочета главата за това „Как да всеем страх сред хора“. Много интересна глава и аз винаги съм се чудел как ли става това, при положение, че в главите на хората няма и грам мозък. Поне не толкова колкото нашия. Даже, като се замисля, най-вероятно някой човек ще е решил да ни напада базата.

....После минаха няколко часа и още преди да завърша главата ми донасят „прекрасните новини“, че са помели гарнизона ни и че е останала само главната ни база – откъснати сме от света – няма комуникация, няма ресурси, най-малкото няма измъкване….  Интергалактическото летище също било превзето. Толкова много се зарадвах на тези новини, че почти се задавих с виното. Не го обмислях много, просто наредих да вадят изродите от инкубаторите и ще се бием с каквото имаме. Умея да чакам и ще чакам идиотите на нашата  планета да се усетят и да ни помогнат. Нищо че сме най-отдалечената колония, според великата реч на Съвета, пак сме били най-важните. А и не биха оставили своя Велик Господар О Толкова Зъл И Безпощаден да умре….

Така си мислех няколко дни. После ми се наложи да вляза в схватка с хората и ХОП … След като си възвърнах поне 50% от ресурсите се случи ….ОНОВА…. Отивам аз надъхано към базата им, напълно сигурен, че моите сенки и изроди ще се справят, тук таме имах някое и друго ново корабче с лазерчета и се подсигурих личната си гвардия с най-новите оръжия, които пазех за спешни случаи….А после БАМ …ТРЯС…. ФИУУУ….. ТТРРРРРРР….БУУУ…..БАНГ…… и няма вече корабчета и няма лична гвардия…. НЯМА!!!!! Седях си аз, а пред мен танкове – ама няколко, джетове, пехота – повече от колкото имах въобще на проклетата колония, стрелци – хиляди….и онзи прекрасен демон, който се раздвояваше и ставаше на два пред очите ми…преглътнах сухо и се обърнах за помощ към съветника си – измършавял магьосник, с вид на труп, какъвто трябваше да е от много време, ако не го бяхме съживявали поне 4-5 пъти . Той само поклати тъжно глава, потупа ме по рамото и каза:

-          Милорд, след съживяването е малко гадно чувството на наместване в мъртвото тяло,но иначе всичко друго си е добре...

„Колко успокоително, както винаги!“ Днес не ми се умираше и утре беше ден….

(Тази прекрасна страница достига до вас, благодарение на това, че вече 4-ти път преигравам проклетата карта и нека се помолим на 5-тия път демоните най-после да ПУКНАТ ******* ******* Благодаря за вниманието. Всяка прилика с действителни игри и лица не е случайна) 

Разсъжденията на един отегчен фен

Имало едно време две малки момиченца, които харесвали странни неща. И прекарали мирен и спокоен училищен живот, говорейки за аниме, манга, книги, игри. По цял ден си философствали за живота и света, докато не се превърнали сегашните саркастични и злобни „девойки”...

А едно време бяхме нормални...          

Горното е пълна лъжа...

Искам за начало да ви разкажа една история изпълнена с омраза, драма, раздор и много любов...

Намирам с в един от софийските молове и чакайки да ме пуснат в киносалона, разглеждам поредните рекламни стоки на Naruto, Bleach и Death Note, разсъждавайки с какви ли грешни представи остават горките деца, струпали се да купуват разни играчки и ключодържателчета. Чудех се и се маех, защо светът е толкова проклет и изкарват само стоки, от които ще издоят много парички, вместо да докарат нещо хубаво. А, да, забравих ли да кажа колко много обичам тези анимета и хората, които само тях са гледали – та вие сте съкровището на този свят, моля ви, продължавайте да се множите и да съсипвате удоволствието на хората от анимето! Седях си така и погледът ми хаотично преглеждаше стоките, когато нещо мъничко, почти до кръста ми (което е трудно да се повярва, имайки предвид, че съм целите 1,50 висока) ми каза: „Како, виж, виж! Това е много интересно детско филмче, гледай го како, ще ти хареса!” Малко момченце, някъде около 10, може и по-малко, ми сочеше стоките на Death Note и ми казваше да го гледам. Бях смаяна, но ми стана толкова смешно, че едвам се сдържах. Стигнахме ли до момента, в който десетгодишни момченца ни поучават какво „детско филмче” да гледаме? От една страна бях толкова горда – ах, днешната „младеж” вече е запозната с анимето, по мое време още се биех с родителите си, които ме поучавах да не гледам „тези изроди”. А от друга страна се моля света да си отвори очите и да започне да гледа не само онова, което му се бута под носа, а далеч по стойностните неща.

Из разсъжденията на един отегчен фен...

Yo

И такаааа ~ края на сесията е и две вече преуморени и надрусани с кофеин студентки решават, че е добра идея да занимават остатъка от света (разбиращ български) със своите излияния и откровения относно всевъзможни интересни и ПО-интересни за тях теми. Опитвайки се да бъдем забавни и открояващи си от масата сива тълпа, с която сме свикнали да споделяме eжедневието си, ви каним да споделите с нас сутрешното /следобедното /вечерното /нощното (подчертайте удобното за вас) кафе. За което ние ще ви бъдем много признателни.

И това е само началото !!!