Ето, дойде му времето и аз да напусна работа. Беше сърцераздирателно, пуснах няколко сълзи и с пожелания да излезем на кафе с колежките се разделих с всемирния народ. Ще ми липсват, но не и клиентите ни. Ох, най-после няма да слушам за "на мама ангелчето иска еди-си-каква пързалка, иначе няма никъде да ходим"! Трябваше да събера компилация с глупостите, които са казва ли, но мисля, че нищо не надминава "Духа ли вятър на плажа"; "Ама Испания не е в Европа" и "Не разбирам разликата между цена на човек и обща цена". Ето това е щастието да работиш в сферата на туризма. Дай Боже никога или поне не подобна позиция повече.
И тъкмо се възрадвах, че няма повече де се мъча с всекидневната идиотщина на зареклите се да възпитават чаветата си "дами" и ме стягаше въпросът за прекратените ми доходи и здравни, когато...Реших да се прибера.
Ами да, да видя мама и тате, едно такова. И ето ме, навлизането в Северозападнала България вече почти ми излезе през носа. Разбира се не говоря за факта, че времето е ужасно и небето се излива. Това е само бонус.
От много време насам не бях взимала влак до Враца. Реших, че няма нужда да хабя цели 12лв за автобус, когато влакът е 3. Ох, как ги преглътнах тия пари. Влакът ме посрещна претъпкан до козирката - София-Варна. Добре, няма проблеми, успяла съм да взема място, храната беше в чантата, mp3/psp/gsm - всичко заредено и в бойна готовност. Книгата също беше прилежно под ръка в чантата ми. Да се чуди човек как това се превърна в кошмарни 1:30 минути, в които аз се молех да пристигна на Мездра, за да изляза от влака.
