Ето, дойде му времето и аз да напусна работа. Беше сърцераздирателно, пуснах няколко сълзи и с пожелания да излезем на кафе с колежките се разделих с всемирния народ. Ще ми липсват, но не и клиентите ни. Ох, най-после няма да слушам за "на мама ангелчето иска еди-си-каква пързалка, иначе няма никъде да ходим"! Трябваше да събера компилация с глупостите, които са казва ли, но мисля, че нищо не надминава "Духа ли вятър на плажа"; "Ама Испания не е в Европа" и "Не разбирам разликата между цена на човек и обща цена". Ето това е щастието да работиш в сферата на туризма. Дай Боже никога или поне не подобна позиция повече.
И тъкмо се възрадвах, че няма повече де се мъча с всекидневната идиотщина на зареклите се да възпитават чаветата си "дами" и ме стягаше въпросът за прекратените ми доходи и здравни, когато...Реших да се прибера.
Ами да, да видя мама и тате, едно такова. И ето ме, навлизането в Северозападнала България вече почти ми излезе през носа. Разбира се не говоря за факта, че времето е ужасно и небето се излива. Това е само бонус.
От много време насам не бях взимала влак до Враца. Реших, че няма нужда да хабя цели 12лв за автобус, когато влакът е 3. Ох, как ги преглътнах тия пари. Влакът ме посрещна претъпкан до козирката - София-Варна. Добре, няма проблеми, успяла съм да взема място, храната беше в чантата, mp3/psp/gsm - всичко заредено и в бойна готовност. Книгата също беше прилежно под ръка в чантата ми. Да се чуди човек как това се превърна в кошмарни 1:30 минути, в които аз се молех да пристигна на Мездра, за да изляза от влака.
Седнах си аз и се оказвам в купе с три баби, една сравнително млада жена, дете и един 85г дядо, който реши, че съдбата ме е довела на мястото до него. Бях хваната за слушател, което като цяло не беше проблем, все пак и на човека му се ще да си поприказва, нищо че имаше нещастието да попадне на мен, която съм превъплъщението на необщителността. И когато човек си мисли, че всичко е наред, о, тогава все ще се намери някоя разярена лелка, която ще влети в купето и ще се разкрещи "Станете ми от мястото!" Оказва се, че дядото не е пътувал с влак в последните пет-десет години и запазено място е последното, което му е било на ум. Ставам героично, предлагам му своето място и разливам колата без да искам. Пет минути търся салфетка, за да попия няколкото капки на седалката при което всички седят и ме гледат безучастно, а жената фучи дядото да й станел от мястото. Всичко се нареди и аз се озовах права в претъпкания коридор докато държа в една ръка кола и хамбургер, а в другата чанта и psp. Гледката е неописуема. Пет минути и една проверка на билетите по-късно съм успяла да се наглася със слушалките в ушите и съм успяла компактно да се свия далече от всички наоколо. Да...ама не. Оказвам се притисната от жена, която явно не осъзнава, че чантата й е с големина на пет нормални чанти и я размахва като бойно оръжие и мъж, който решава да пренебрегне фактите, че съм клекнала, забила глава в екрана и със СЛУШАЛКИ и започва да ме ръчка, да ми задава въпроси и да ми обяснява за "едно време", придружено от соц стихотворения. Изминал е само половин час от пътя, а аз вече кълна БДЖ. Не ми го побира ума, що за нахалник трябва да си, за да започнеш да ръчкаш непознат човек, който очевидно няма интерес да говори и ходи със слушалки? Фактът, че се накланяше към екрана и се доближаваше отвратително много влошаваше нещата. Имам чувството, че "у наше село" хората си нямат и понятие от лично пространство. Приказливи хора, какво да се прави, изслушах две-три стихотворения и пак сложих слушалките с надеждата, че е приключило.
Да....ама не. Защото виждате ли, в купето имаше и дете. И това дете реши да вгорчи напълно краткото ми пътуване до Мездра. Тъкмо се бях отървала от деца и не исках да ги чувам и виждам дълго време, поне докато ми мине изпадането в нервна криза от тях, но боговете на БДЖ правят висчко възможно на пътниците да им е много тежко по време на пътуването. Защото бабата с цялата си любов каза "Лъчи, що не идеш да се поразходиш навън". НАВЪН? КЪДЕ НАВЪН? КАКВО НАВЪН? Във влак претъпкан като буркан със сардини?! НАВЪН? И Лъчко, като добро дете слушка и излиза от купето, при което навън ни се налага да се свием съвсем по ъглите, защото и без него няма място къде да се обърнеш. В следващия един час Лъчко не влезе, а вместо някой да седне на мястото, баба му се ширеше доволно на две места, докато се радваше как Лъчинко се беси като маймуна, крещи, бута се и най-любимото ми, катереше се по прозореца. Не знам как на цялото купе с баби не им хрумна, че Лъчинко още малко и ще се прекатури през прозореца на влака, но това не ми влиза в работата така или иначе. Повече ме интересуваше кога малкото чавенце ще спре да се виси и да се клати, защото се бях свила на десет ката в опит да стоя по-далеч от краката, които мяташе навсякъде. Но това спря едва, когато Лъчко най-после успя да повиши глас с такива децибели, че баба му и хората в другите вагони да го чуят. Разбира се до тогава, аз вече бях на преполовила петдесетото "О, моля те по-бързо да пристигнем преди да го хвана и да го изхвърля през прозореца!". Това че съм от женски пол по никакъв начин не значи, че трябва да харесвам деца и се надявам изрично да са разбрали по погледите ми, че ми е неприятно. Това е като в онзи виц: "ЕТО! Виж ми бебето! Бебето ми е страхотно! Хвали бебето ми! Обожавай бебето ми! Кажи, че бебето ми е най-хубавото! Бебето ми! БЕБЕТО МИ!" И сега нека сменим версията с "внук". Дано и на тях поне малко неудобно да им е станало, защото на мен определено ми беше ужасно. И така до Мездра, когато хлапето най-после достигна своята кулминация и каза на една от жените в купето, че имала "грозна малка устичка" и бабата се засрами и го накара да млъкне, макар и за мен това да беше толкова късно.
Извод - или парите или нервите. Добре дошли във влак по средата на седмицата. Девизът на БДЖ опредено трябва да е "Измъкване няма!".
Няма коментари:
Публикуване на коментар