След "Да пробудиш драконче"

   Историята ми с Телаловото „Драконче“ е дълга и сложна. Преди доста време забелязах книгата в един списък и, от добро желание да чета български произведения, взех твърдо решение, че ще я намеря, пък каквото ще да става.

   Хич не ми се получи.

   Исках да купя книгата, нали се сещате, винаги е важно да подкрепяме българските автори, макар и това да е последното останало от патриотизма ми. Но закупуването се оказа несравнимо премеждие, граничещо с отчаяние и гневни изблици. Намерих издателството и тръгнах из България да търся книгата. Започнах в Търново, но не сполучих. Не я бяха чували, нямаха я. Във Враца дори и не опитах, там нямаме книжарници, вместо това директно се насочих към София. Обиколих големите книжарници и каквито знаех малки, но не ми сполучих. Не намерих първата книга, а и нямах време да търся още, не съм столичанка. По това време замихме за Бургас и реших там да си опитам късмета. И там, след дълго обикаляне и недоумяващи погледи, намерихме една книжарка, която знаеше книгата, но била свършила. Нямало да докарват нови.

   Напълно се отказах, толкова труд за една книга.

   Но, по пътища неведоми, от уста на уста, някой ми изкопа книгата из дълбоките си книжни запаси и ми я връчи. Брей, имало и полза да си в университет, все някой ще намери книгата. И седнах да я чета. Ала мина много време до днес, когато я завърших.

   Когато я започнах, не бях съвсем сигурна какво да очаквам. Ревютата все се клатушкаха между „това е най-великата книга на света“ и „боже, не мога да я гледам, ужасна е“. Аз на ревюта не вярвам много, най-вече на такива крайни изказвания. И други български фантастични произведения съм чела, но и те, някак си, се люшкаха между гениалност и пълен погром в опит да се копират американците и/или който друг автор тогава е бил на мода.

   В началото се сащисах, навикнала на чужди книги и странни имена, Радослав ми звучеше направо чуждо. В днешно време ми се случва по-често да говоря на английски, от колкото на български, а и нали имам слаби „корени“… Познавам един-двама Радославовци, ужасни хора до един, асоциацията ми беше неизбежна. Лошо съвпадение на името, но преглътнах собствените си асоциации и се старах да гледам на героя под друг ъгъл. За жалост в съзнанието ми се закотви щърбавият и досаден събирателен образ на моите познати и не можах да го махна, колкото и да се опитвах. Но това няма общо с книгата, това беше просто нещастна случайност.

   Книгата започна с образи от миналото, моето детство. Била съм на 7, по времето на действието и що-годе помня добре описаното. Не ми пречеше да го мразя. Време на ограничения, както му викам. И книгата ми напомняше за тези ограничения. Тежки времена, сиви времена, точно както са и описани. Натъжих се още от първите две страници, да не говорим, че чаках с огромно нетърпение магията да се пръкне и да ме махне от описанията на наша си България. Не се случи, но пък змеицата ме изненада доста по-приятно от очакваното.

Това, което ме накара да чета тази книга беше образът на главната героиня – Верена. Тя правеше сивата България интересна и пак тя беше моето превъплъщение на лирическо спасение.

   Защо точно Верена, когато много други отписваха книгата точно заради нея? 

   Заради царската непреклонна кръв, заради магията, заради справедливостта и благородието, заради вярата и заради честта. Не е ли тя това, което всички трябваше да бъдем малко или повече? Нима тези промени в настроението й не бяха точно това, което правеше образа интересен? А ние определено се нуждаем от една змеица да ни оправи държавата на бърза ръка. А и е приятно да четеш, че поне някъде в линията си имал славно царство и достойни управници, макар и малко тъжно, защото това е минало много отдавна. Сега „Европата“ ни гледа като просяци и крадци, напълно игнорирайки факта, че сме по-умни от тях, че и по-добри. Така де, поне някакъв процент от населението, за жалост по-малък от желаното. 

   Ние сме тъжен народ, с тъжна история и ни трябват такива книги да ни напомнят поне малко от къде сме тръгнали, че да се сетим на къде отиваме, пък ако ще да са украсени и фантастични.

   Книжлето е доста кратко,захванах се и за два дена го прочетох. Ако имаш време и за един ден ще стане. Историята, обаче е по-скоро пълна с чувства от колкото със сцени. Да си призная, твърде много реалност имаше в книгата и много по-малко магия, което хич не се нравеше на изтерзаното ми от бели кахъри „аз“. А и нещо в Радослав…нещо толкова мекушаво, лирично, мирно, толкова различно от Верена, толкова „мише“… И толкова реално, че чак болезнено. Такива са мнозина… Пък и героите търпят толкова малко развитие, че можеш да не го забележиш дори. Визирам и края на книгата, за тези, които са я чели.  

   Общо взето докато започне историята и вече беше приключила, някак си, малко безцелна. Любовната част е на преден план и пак, някак си, я няма. Реалността я измества.  А тази реалност вече е поотминала. Книгата е прекалено фиксирана в едно време, поне според мен. Това не я прави по-лоша, но не я прави и по-хубава, освен ако не живееш в миналото си.

Тогава, какво прави тази книга хубава? Освен Верена, разбира се и уроците по гордост и история? Честно казано, не знам, но я глътнах на един дъх. Мъчна беше, тъжна беше, но и лека и приятна. Бих я препоръчала като един много хубав урок за всички нас, урок за това какви сме, а какви можехме да сме.