Стигнах дъното.
Беше крайно време
и аз да падна толкова долу. Ако, обаче, случайно се чудите какво е да си на
дъното, нека ви го обясня така – мокро, студено и гадно. А, да не забравим
пълно с мидички. Мразя мидички. И дъното го мразя, въобще мразя проклетата
планета. И намирам омразата си за изключително изтънчена – дори най-горните
слоеве на нашата раса трудно могат да се похвалят, че изразяват омраза с такъв
финес и достойнство, с каквито аз сега им демонстрирах обзелото му чувство на
„една ядрена бомба клас -5 и ще ви разградя до градивни атоми“.
Разбира се, Ники
се оправи в мига, в който стъпихме в базата на Злия Съвет, която те така
цветущо наричаха – Преизподнята. Старците винаги са имали подобно изкривено
разбиране за поетичност и „класика“. Особено при положение, че съоръжението беше в
голяма степен с илюминатори, от които гостите да имат възможност да се
наслаждават на морските дълбини. Не съм точно убеден по какъв начин морските
красоти се вписват в цялостната зла атмосфера, но вероятно самият вид на членовете на Съвета беше
достатъчно убедителен, че след като веднъж ги видиш, нищо друго не ти се струва
така ужасяващо.
О, те бяха
откровеното превъплъщение на грозно и зловещо – моите кумири. Ако не бяха и
проклетите им остарели схващания за Зло…
