Стигнах дъното.
Беше крайно време
и аз да падна толкова долу. Ако, обаче, случайно се чудите какво е да си на
дъното, нека ви го обясня така – мокро, студено и гадно. А, да не забравим
пълно с мидички. Мразя мидички. И дъното го мразя, въобще мразя проклетата
планета. И намирам омразата си за изключително изтънчена – дори най-горните
слоеве на нашата раса трудно могат да се похвалят, че изразяват омраза с такъв
финес и достойнство, с каквито аз сега им демонстрирах обзелото му чувство на
„една ядрена бомба клас -5 и ще ви разградя до градивни атоми“.
Разбира се, Ники
се оправи в мига, в който стъпихме в базата на Злия Съвет, която те така
цветущо наричаха – Преизподнята. Старците винаги са имали подобно изкривено
разбиране за поетичност и „класика“. Особено при положение, че съоръжението беше в
голяма степен с илюминатори, от които гостите да имат възможност да се
наслаждават на морските дълбини. Не съм точно убеден по какъв начин морските
красоти се вписват в цялостната зла атмосфера, но вероятно самият вид на членовете на Съвета беше
достатъчно убедителен, че след като веднъж ги видиш, нищо друго не ти се струва
така ужасяващо.
О, те бяха
откровеното превъплъщение на грозно и зловещо – моите кумири. Ако не бяха и
проклетите им остарели схващания за Зло…
Възвърнах леденото си самообладание на мига и когато
комисията по посрещането ми се изпречи на пътя, ги удостоих с подобаваща вълча
усмивка. Двама се отдръпнаха веднага, други двама се поклониха, за да отместят
поглед и само капитанът им посмя да ме погледне, поне достатъчно дълго, за да
ми обобщи, че ме чакат в командната зала. Кимнах мрачно. После хвърлих още един
кисел поглед към войниците, ей така, за да си го изкарам на тях за лошото
пътуване насам и заповядах да отведат жената за провеждане на нещо, което аз
наричах „обеззаразяване“, дори обосновах желанието си с вечната теория
за микробите от чужди планети.
Разбира се, от
почти стотина години е доказано, че на нашата раса въобще не й влияят
космически зарази и ако се намираше нещо, което можеше да ни тръшне, то със
сигурност беше собствената ни глупост и далеч не някой неоткрит бацил. И аз
лично се гордеех с перфектното-си-Зло-здраве, за нещастие на повечето ми
подчинени.
Впрочем, положих
и особено старание при вгорчаването на живота на придружителите ми.
Половин час
по-късно не издържаха и се примолиха на командващия охраната да бъда допуснат в
заседанието преди да е дошъл ред за прослушването ми. До тук добре, този номер
вървеше безотказно. Иначе си мислеха, да ме накарат да чакам до вечерта, за да
ме приемат проклетите старци. Вярно, че са с по-високи рангове от мен, но
упорито си мисля, че една атомна бомба би решила всичките НИ проблеми – и
техните и моите. Много зависеше от това, кой оцелее.
Влязох в залата в
целия си блясък и Зло-достойнство, на което бях способен. Признавам си, не беше
най-впечатляващото и потресаващо влизане, на което бях способен, но и факта, че
петимата старейшини седяха на около два метра над главата ми не ми помагаше.
Колкото и едър да ме правеше костюма ми, колкото и страховита да бе маската или
стилно черното…Със старците покрай мен не приличах на нищо.
Те бяха
естествено грозно и ужасно им завиждах за това.
Успяхме да се
изпокараме като по график – веднага след задължителните почести, които отдадох
не толкова самоотвержено, колкото искаха от мен.
Йерархията бе
всичко за нашата раса – на нея се крепеше цялото ни съществуване и всеки, който
дръзнеше да я оспорва, завършваше или на върха й или много мъртъв. Отдавна в
главата ми се е загнездила идеята, какво ли щеше да стане ако и при нас се
приложи нещото наречено демокрация.
Сигурно ще го
преименуваме на „масово клане“.
Поскаха ми
обяснение за работата с жените и аз почти им го дадох. Може би някъде между
„това си е моя работа“ и „сър“ пропуснах цветущите ругатни, но пак си беше
сносен отговор. На тях, обаче, май не им убягнаха.
- Хъмм…. Лархе от
системата Текта? – започна да изрежда председателят – най-дребното и съсухрено
старче от всичките. - Лорд първи ранг, понастоящем притежаваш 47 планетарни системи, половината
от които са населени и функциониращи военни единици. Сам си завладял двадесет
от тях. Съветът те е провъзгласил за военоначалник на 3-та инвазиционна армия.
- А, пропуснахте и
неоспоримите ми заслуги в образователната система. Нали знаете, че аз
имплементирах метода на т.н. „мъртво“ мъчение. – изтъкнах се самодоволно, което
ги накара да повдигнат вежди
- Какво мъчение? –
попита главния, а някъде до него се чу и непременното „Какво е импле…ментирам?“
Наум, разбира се,
разсъждавах надълго и широко колко: А – те са тъпи и Б – трябва по-бързо да се
докопам до атомната бомба.
- Мъчение, при,
което умъртвяваш крайник на жертвата и го оставяш така известно време. Уверявам
ви, при повечето раси води до побъркване още на първата седмица. Особено при
хората, явно трудно възприемат наличието на нефункциониращ крайник. – усмихнах
се злобно и замръзнах в онзи тип гримаса, която казваше: „Ако въобще схващате…“
. Ако не друго, то гримасата я схващаха, мисля, че по-подигравателна не можех
да правя.
- Схващаме лорд
Лархе, схващаме. Но не виждам как това ще обясни несъгласуваните ти действия по
превземането на планетата на жените. – попитаха ме те
- А не съм ли пак
АЗ онзи, който превзе планетарна система Кита, със всичките й четири обитаеми
планети ПАК без да се съгласувам ни най-малко с вашия щаб. – повдигнах вежди
мрачно. Много мрачно, ако трябва да сме точни.
- Нима? Проверете
това, ако обичате, лорд-протектор Токока – обърна се главният към своята секретарка –
нисичка жена, обгърната цялата в черно, така че да не й се вижда лицето. –
Искам да знам за колко точно провинения ще го съдим. Сега… Какво си имаме тук –
неподчинение, вземане на живи заложници, поробване за лични цели? От къде да
започна господин Зъл Лорд?
- О, колко трогателно.
Заслугите ми ли ще изброявате, трябваше да ми кажете да се облека
по-церемониално. Ще ме разплачете, лорд –председателю, недейте така. Разбирам,
че съм ви присърце, но не е нужно, можете просто да ме дарите с някоя нова база
или оръжия и щях да съм доволен. – просто не можах да си затворя устата. Не
успях на време. Думите се изляха като порой, достатъчно ехидни и
подигравателни, че да накарат и най-закоравелия убиец да избухне като бомба без
закъснител по време на празника по случай рождения ден на онова подобие на
Император, което си имахме на родната планета, сложено там, за да залъгва онази
част от населението ни, която мимолетно вярваше в едно по-висше същество.
Колкото до мен –
аз предпочитах да вярват в моята скъпа и зла особа. Щях да оправдая очакванията им
до последното.
Един Зъл Лорд
никога не удържаше на думата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар