Наведох се в
последния момент. Не че точно ми помогна, защото към мен не летеше само една
чаша. Бяха малко повечко и се увеличаваха, до колкото можех да видя в двете
секунди, в които успях да се обърна. Една чаша ме удари по главата, но разбира
се, това беше чаша, не я дори усетих под високотехнологичната си Черна
Ужасяваща Броня на Злото. Някога да съм споменавал, че вложих много средства в
направата на бронята? Е, моята броня бе върхът на всякаква извънземна
технология, толкова напреднала, че проклетото нещо бе развило собствена
самоличност, която за по-кратко наричаше себе си Чубз. Нещото рядко се
обаждаше, беше изключително…тиха броня, но сега недоволно изохка, колкото да
покаже, че не се съгласява да замерят и него и мен с чаши. Аз напълно се
съгласявах с това, ако ще ме замерят с нещо, то не може да е по-малко от ядрена
бомба. Аз все пак съм Зъл Лорд, всичко под ядрено оръжие се счита за пълно
унижение към Злата ми Особа!
Е, замерянето с
чаши не влизаше в преценката ми за „уважително“ нападение. Подскочих ловко и
избегнах удар с още цели пет чаши . Хубаво е да си от толкова гъвката раса като
моята. С последния скок се изправих лице в лице с нападателят си и това, което
видях ме озадачи. Това, което стоеше пред мен…По-точно ПОД мен, приличаше на
малко черно петно. Разбира се, ако щеше да има черни петна, то аз определено
водех класацията за „Най-голямо Черно Петно“. Беше човешко същество, до колкото
можех да преценя под множеството парцали омотани около него. Имаше и колан, по
който висяха множество чаши. Всъщност, ако трябва да бъдем точни, различих че е
увит с черен плат под тоновете чаши, които висяха по него. Но по принципа на
изключението можеше и да не е човек, просто имаше разположение и брой на крайниците, който много напомняше
човешкия. Само дето ми стигаше до кръста. Изпитвах смесени чувства към нещото,
което се осмеляваше да хвърля чаши по мен, от онзи тип чувства, които изпитваш
към бълхите, малко преди да ги смачкаш. Не бях сигурен, че да го смачкам дори
би се счело като Зло Дело.
- О, онази с
мечето и червената панделка, хубава е. – изтървах се аз в момент на съзерцание.
Всички чаши бяха различни, коя от коя по-шарена и сладка, както Ники се бе
опитала да ми обясни идеята на думата „сладко“ в човешкия език.
- О, тази ли.
Прекрасен вкус, порцелан и… - тръгна да обяснява глас изпод парцалите, но бързо
се спря и добави – Е, хубав вкус за Зъл Лорд, разбира се.
- Зъл Лорд? –
възползвах се аз от момента – Мисля, че нещо се е объркало. Аз не съм Злият
Лорд тук.
Малко нещо ,
досега в защитна позиция, готово да хвърли още чаши по мен, сега сякаш се
стресна и се отпусна.
- Не си? –
несигурно попита то.
- Не съм. –
изчуруликах аз – Ако не ми вярваш, иди провери в командната зала, Той е там.
Един такъв, висок, с много шипове, всичките златни.
- Но ти…носиш
Черна Броня…и си висок…и изглеждаш ЗЪЛ… - заобяснява се парцалът с чашите.
Тук, признавам
си, изгубих леко търпение. Времето си течеше, нямах време да се занимавам с
нескопосани убийци.
- Е, намираш се на
Имперски кораб, какво очакваш? Розови зайчета ли? Естествено, че изглеждам Зъл!
Ние всички изглеждаме зли. А сега, каквото и да си, изчезвай да се опитваш да
убиеш Злия Лорд и ме остави намира! – изкомандвах по навик аз.
Нещото ме изгледа
преценяващо, след това явно взе решение и метна още една чаша по мен,
профилактично. Не ме уцели, разбира се, но ядът напираше у мен.
- Как разбра, че
съм убиец?! И няма да се опиташ да ме спреш? – опипа почвата то
- Не е моя работа,
ако ще убиваш Злия Лорд, нали знаеш, не обичаме много началството и т.н. А сега
изчезни и ме остави да си върша работата – едвам се сдържах да не го убия на
място. Но идеята да докарам още главоболие на моят заместник ме спираше.
- Така…като се
замисля, сигурно си прав. Ти нямаш шипове, а шиповете определено са Много Зли.
Ти не изглеждаш толкова зъл. – каза нещото и ме изгледа почти съжалително.
И тук чашата
преля. Пристъпих към него и го измерих с леден поглед. Шиповете изглеждали
по-Зли? Ако можех, щях да го убия с поглед. (бележка до себе си, да инсталираме
лазерни лещи в бронята) То отстъпи леко, но аз пак пристъпих.
- Защо, аз не ти
ли изглеждам много зъл? – попитах Злобно, ама толкова Злобно, че чашите се
разтрепереха.
Мисля, че преди
да продължим, трябва да вмъкна едно кратко обяснение, което ще внесе малко
светлина над случилото се.
Бронята ми се
обаждаше много рядко. Но и в тези редки случаи силно подозирах, че под
постоянното присъствие на човешката жена, Чубз започваше да развива някакъв вид
„женска“ самоличност. Такива неща стават очевадни, когато бронята ти,
представете си я -огромна, черна, с човешката
кожа за маска, тук там свети в гадно зелено, сякаш са вени; та същото нещо
имаше една прекрасна особеност – да компресира оръжия до атоми и да ги
съхранява в себе си. Затова доста се изненадах, когато в ръката ми се появи
една средно голяма и тежка…секира.
На екранът ми
заплуваха думите „убий го“. Е, трябваше да си призная, гордеех се със себе си,
дори бронята ми бе развила самоличност на убиец –психопат, макар и да не ми
беше ясно, което по-точно бе предизвикало подобна остра реакция от страна на
компютър. Но предполагах. И предположенията ми ме притесняваха.
Предполагам, че
не съм бил най-прекрасната гледка, така навесил се над нещото със секирата в
ръка, защото мигновено към мен полетяха още чаши. И проклятия. И то какви.
- Магическите
шоколадови пръчици да те вземат! Знаех си, че лъжеш! Искал си да се отпусна и
да ме убиеш! В името на Кафето, ще те убия! – крещеше нещото, докато аз
помръдвах леко секирата, за да се предпазя от чашите.
- Ти ще ме обиждаш
или какво! – попитах го апатично – Що за убиец си ти, толкова си жалък! Защо са
пратили теб? Нали знаеш, че последните, които пратиха бяха убийци от система
Фрава. Трима бяха, от най-добрите им. Отне ми цял час, докато се справя с
последния. Аз съм самото ЗЛО! За да ме убиеш, трябва да си по-голямо ЗЛО от
мен, защото аз съм убиец. Не, аз съм УБИЕЦЪТ на Убийците. (О, хубаво го казах,
това ще си го запиша!)
- Така ли! А тези
твои убийци вярваха ли в Божественото КАФЕ! Не са, нали!? Ето защо аз няма да
се проваля, защото Чудовищното Кафе ме пази и аз съм неговият покорен слуга и
щом То ми нашепва, че трябва да умреш, значи ТРЯБВА. – към мен полетя порой
чаши.
- Чудовищното
Кафе? Това пък каква религия е? Ти да не си от ФУ78? – любопитството ми
надделяваше. Та аз пиех нещо наречено „кафе“.
Но понеже отговор не получих, с два удара на секирата го заковах на
отсрещната стена. – Сега ще говориш – усмихна се, точно както трябва да се
усмихват откачалките, на които са дали скалпел и примряла от страх жертва. А на
мен ми харесваше да виждам страхът в очите на другите. Аз съм ЗЪЛ и това ме
караше да се чувствам силен. Коланите с чаши издрънчаха на подът. Сега, под
парцалите, напълно си личеше, че това беше малко човешко същество. Сигурно беше
по-малко и от Ники. До къде бях паднал, че да ме нападат малки човечета.
И така, през
сълзи и проклятия, получих една почти пълна картина на Божественото Чудовищно
Кафе. Какво изключително съвпадение на думи, защото Божественото Кафе, нямаше
нищо общо с кафето, което аз пиех, макар
и от там да бе тръгнало. До колкото можех да преценя, работата се беше
объркала, когато някой на новосъздадената човешка колония на Д15Е43 бе казал
„Леле, какво божествено кафе пих миналата седмица“ и някой друг, не го беше
разбрал правилно и ето ти как кафето станало божество и нова религия на
планетата. Изсмях се зловещо, искрено развеселен от разказа. На екранът ми се
появиха отново думи от Чубз, които ме предупреждаваха за приближаващи стражи.
Времето течеше.
- Впрочем на
излъгах, аз не съм Злият Лорд тук. Аз съм този, който иска да го убие. Мисля че
се нуждая от помощта на това твое божество. – мазно казах аз. – Искаш ли да ми
помогнеш да го залича? В името на Кафето? – добавих почти богоязливо. Разбира
се, АЗ бях единственото божество, в което трябваше някой да вярва. И аз вярвах
само на себе си.
- Но ти… Ти си
ЗЪЛ! Ти не си човек! Защо да ти помагам! И не ти вярвам, че вярваш в
Божественото Кафе! – изсъска човечето
- О, точно
обраното, аз ужасно много вярвам в кафето. – доволно вметнах аз, хлапето
започваше да ми харесва, все пак в момента бях опрял остра като бръснач секира
в гърлото му, а той дори не помръдна. – Нека ти демонстрирам вярата си.
Споменах ли, че
кафето има интересен ефект върху моята раса? Малко от нас знаеха за това,
най-вече защото кафето беше ЗЛА напитка и само най-ЗЛИТЕ от нас имаха достъп до
запаси от нея. Отпуснах секирата и човечето падна не земята насред чашите си.
Иззад ъгъла се появиха двама стражи. Погледнаха мен, погледнаха и „убиецът“
и..нямаха време да вдигнат тревога.
В миг бяха там, а
после ги нямаше.
- Шоколадовите
пръчици върху сметана! Какво се случи! – възкликна човечето
- Ето ти
божествената сила на кафето – доволно потърквах ръце аз – Няма ги, изцяло
благодарение на кафето.
- Ама...Къде са?
- Няма ги. –
просто отвърнах аз.
- Ама как ги няма.
Не може да ги няма, бяха тук. Не може да се изпарят ей така!
- Да се изпарят?
О, съвсем не, това включва някаква част от молекулите им да е останала. Аз
напълно ги заличих. Няма ги никъде. Вече не съществуват. – и усмивката ми се
разширяваше, докато гледах изплашеният му поглед. Ох, понякога е прекрасно да
си ЗЪЛ. – Виждаш ли, кафето ме е благословило със силата да заличавам материя.
Разбира се, не
беше точно така, но на кой му пука, ние Злите Лордове лъжем през цялото време.
- А сега, ти идваш
с мен. И прибери чашите, ще ни потрябват. – изкомандвах аз и нещото се помъкна
по мен.
- Да, господарю!
Кафето Ви е благословило! Магически шоколадови пръчици и канела Ви е посипала –
изпроповядва новият ми слуга
- Може ли да
пропуснем посипването с някакви сладки
неща… - измрънках аз и се насочих да си търся яйцето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар