Една седмица на бележити събития!

Във влака имах достатъчно време, за да мисля за нещата от живота. Небето ту се смрачаваше гадно, ту ставаше приятно топло и слънцето ме приспиваше. Не че можах да заспя, по-скоро се мъчех в собствените си мисли за това, как проклетото ми пътуване до Япония просто ми се изплъзна през пръстите. Ядът от това, че няма да замина, след толкова хвърлен труд и пари, горе долу премина. По начало нямам нищо общо с оптимизма, но факта, че хората си мислят, че разбират и че могат да ме съжаляват ме изкарваше извън нерви до степен, до която хващането на нож и перманентното им лишаване от гласов апарат ми се струваше чудесна идея. Няма на кого да се жалвам за станалото, то не е по ничия вина. А и никой не е длъжен да ме слуша как се жалвам, това си е мой проблем.

Три дена жалех мечтаното си заминаване, а после започна да ме обзема неописуем страх за японците. Че това си е АТОМНА централа. До тогава собствените ми проблеми не ми даваха да преценя реално,че ако това нещо гръмне, ще измрат не просто много хора. Сега шегата за нова „Атлантида“ направо ми се струва реална заплаха. Ето как и мен почна да ме тресе – та аз познавам хора в Токио!!! Това не беше толкова далеч от мен, това не беше просто някаква си централа в Япония. И това не е проблемът на всички онези, които се присъединяват разни групи във facebook и скърбят фалшиво. Ако не те удари по главата, проблемът не е твой. А горките япончета, няма по-мили същества от тях! По CNN, BBC и NHK си говорят вече цяла седмица пълни глупости. Никой няма никаква информация какво става там, само дето хората масово се изнасят. Паника, „радиация“, глад, липса на ток, вода и храна? На токийската борса водят собствена война за запазване на икономиката! А аз си седя у нас и пиша всичко това…

А можех да пиша за неосъществените мечти, за това какви планове имах и в крайна сметка си останах само с висенето в нашата малка проклета България, при хората с ограничени интереси. През петте часа път по-скоро си мислех за това, как ще трябва пак да си седя у нас и да слушам за всекидневните бели кахъри на хората. О, да ние всички имаме великите си проблеми и всички сме много по-зле от другите и сме много по-изморени, и много по-болни. Да, и баба ми така говори. Спор няма, че дори бедите на японците не ни накараха да се замислим колко сме си добре ние и какъв прекрасен живот водим.