Внимание - Следващите редове съдържат много спойлери.
Книгите винаги стават най-интересни накрая и тази е прекрасен пример. Принципно, като фен на поредицата и в частност на Гералт, бях направо разочарована когато започнах шестата част. Развитието на историята и без това беше станало ужасно бавно, но и тази книга се очертаваше да бъде поредната част, в която ще гонят Цири без да я намерят. Все пак има още две книги след нея, с какво ще ги напълнят, ако се осъществи така мечтаното събиране на Цири и Гералт.
Четох Кулата на лястовицата цял месец. По едно време я оставих за една седмица, защото не можех да се накарам да я погледна дори. И поне до 400ната страница си мислех "Боже, няма ли да свърши вече". С изключение на няколко неочаквани за мен момента, всичко останало беше от ясно по-ясно. Дори няма да коментирам драмите покрай Йенефер - дали е мъртва или не е. Това беше повече от очевадно, че няма да е мъртва, поне не и в тази книга. Да не говорим, че хич даже не се радвах на хронологичната размяна на събития относно Цири. Някак си се губеше тръпката на това да четеш, защото знаеш вече как ще завърши тази история - че тя ще избяга при Висогота. Да, интересно е да видиш как го е направила, но я няма тръпката да узнаеш какво ще се случи, като последствие от делата й. За това пък смъртта на Плъховете ме възрадва, две книги ме тормозеха с присъствието си и с лесбийските истории на Цири и Мистле. Най бях разочарована от малкото на брой глави за Гералт, а когато ги имаше, в тях вещерът беше описан, едва ли не, като хленчещо старче с болно коляно. Ще ми кажете сега, че нищо не съм разбрала от великото му преоткриване, дължа да кажа, че не е така. Разбирам защо Сапковски е избрал да пише толкова бавно действие, разбирам и делата и дилемите на героите, разбирам и какво значи изгарянето на вещерския медальон и влизането в пещерата и т.н. Аз, обаче, държа да чета за делата на Гералт, за същите му дела от първите книги, за приключенията му, смесени с терзания и странните му отношения с Йенефер. Не искам ЦЕЛИ три книги подред да го гледам как се измъчва и не знае какво да прави...и общо взето нищо не прави. И кога успя да преспи с Милва, за Бога! Искам да го видя как действа! Но какво мога да искам, явно централно действащо лице тук беше Цири.
До края на книгата главите ставаха все по-кратки и все по-неясни. Като откъслечни спомени с ярки картини в тях. А после дойде краят и Цири най-после се "раздвижи" и взе, че избяга от Бонхарт (за който, аз през цялото време, си мислех, че й дава меча, защото вярва в предопределението. Така и не разбрах, как така и даде меча с такива думи, а на края на книгата пак беше гадняр и тръгна да я убива. Хайде, побоя го изключваме). Пък и Цири, подобно на Гералт, едва ли не, беше жертва в цялата книга. Дори когато разказваше на Висогота, поне от гледната точка на момиче, видяло смъртта, едва след Дуна Дара аз започнах да я харесвам поне малко. Поне малко, защото до сега най я харесвах когато за първи път се срещна с Гералт в Брокилон.
Заслужаваха си последните страници, защото когато завърших книгата си помислих с радост "Ха! Най-после нещата потръгнаха на добре!". Макар и да очаквам нещата да не се развият добре за нито за Гералт, нито за Йенефер, у мен се таи надеждата, че в Господарката на езерото ще прочета една наистина шеметна история, пълна с действие и доста трупове. Искам всички гадове да умрат по забавен начин, защото има много герои, които си го заслужават. Начело със Скелен, Бонхарт и Вилгефорц. А и искам да видя от къде Емхир познава Цири и дали тя ще се събере с Кахир. Защото ми намирисва на предопределение.
Или всички ще измрат накрая.
Няма коментари:
Публикуване на коментар