Ако не се подпирах, главата ми сигурно щеше да падне и да се строполи на пода, да се поразходи малко из тронната зала и пак да се върне при мен, или каквото ще да е останало от нея. Раздразнението ми започваше да се излива в неконтролируеми изблици на гняв и сарказъм, които бяха прекъснати от срутването на тавана.
А как се стигна до това ли? Сложно е. Да, то винаги е сложно. Измина само един ден от величествената ми битка с жените. О, каква битка беше – вилнях, и вилнях, и вилнях…и….Кого се опитвам да лъжа. Истината е, че имах у себе си гравитатор, който бях забравили да ми отнемат, конфискувайки добре екипираната ми броня. Иначе, как според вас, бих могъл да помета цяла зала за 10 минути – не се надценявам ЧАК толкова. Да обясним с прости думи – гравитаторът променя гравитацията – по-лека за мен, защото нашата раса е свикнала на по-лека гравитация от човешката и по-тежка за тях, за да ги обездвижа. Но не е нужно никой да знае за този малък трик. Аз просто съм адски бърз и адски силен, нали съм Лорд, как иначе.
„Преговорите“ ми с кралицата минаха подобаващо добре – тя направо прояви учудващо разбиране относно ножа. После, разбира се, набързо подчиних колонията и се започна тежката разправия с преустройството. Строих ги набързо и кратко, точно и ясно си им зададох какво да правят. Защото всяка секунда беше фатална , ако успееха да се окопитят от първоначалния си ужас от мен – с величаещата ми особа беше свършено. Но, аз съм царят на терора все пак!!! За една нощ превърнах проклетата тронна зала в съвсем удобно място за пребиваване, значително по-хладно, обесих няколко индивида, решили да се окопитват от ужаса си твърде бързо и да вдигат бунт, а след това оковах кралицата им и я завързах за трона. За по-натам планирах някои и други хубави мъчения, важно беше да не изневерявам на традицията си – по една екзекуция на ден караше робите да проявяват невероятно разбиране към заповедите ми. И жените не правеха изключение. Макар, че тази бърза намеса се дължеше толкова на бронята ми, която си върнах, все пак маската беше направена от части човешка кожа, толкова и на малкото момиченце, което си избрах да предава заповедите ми на множеството . Впрочем, това беше същото нещо, което ме пазеше първата седмица в килията. То се казваше Токе и вършеше чудеса в подчиняването на иначе злобните жени.
Така мина първата нощ. До сутринта всичко беше мирно и тихо и аз спокойно се настаних на трона, нетърпеливо чакайки Токе да донесе новини от главната ни база. Защото нещо започваше да ме човърка отвътре – защо цяла нощ главната ни база не отговаряше. „Да не са напуснали планетата?“ беше първата ми мисъл...Тя, обаче, започваше да бъде измествана от съвсем друга…. Но чудовището не ме остави да мисля дълго:
- И какво сега? – бях я оставил вързана и на пода до трона, където си й беше мястото. Отегчено обърнах поглед към нея, сега беше важно и нейния страх да взема, което ми представляваше известна трудност. Изгледах я маниакално ледено, малко нервче потрепна на лицето ми. Не й отговорих, придържах се към тактиката с наказателното мълчание. Тя нервно потъркваше вързаните си китки. До някъде я съжалявах, доста тежко приемаше загубата си. Но като цяло – не ми пукаше.
- НЕ ме игнорирай!! Чудовище такова! – разкрещя се тя изведнъж и наруши прекрасната ми тишина. В залата бяхме само двамата, защото не исках да я изпускам от поглед – като нищо да се освободи и да ме издебне в гръб. – Ти проклетник такъв… Бла –бла …Смяташ да ни избиеш всички ли? Искам да знаеш, че ние сме малка колония ! Какво като ни избиеш, народът ни няма да тъжи за загубата ни и … – тук спрях да я слушам за известно време, докато се успокои. Все пак прекъснатата комуникация ме притесняваше, трябваше да се докопам до базата някак. Внезапно настъпилата тишина ме откъсна от мрачните мисли. Дори аз започнах да се потискам, нищо, че това беше като естествената среда, в която виреех като Зъл Лорд. Въобще, от както седнах на този трон, почти бях забравил своята зла натура. Оставайки почти сам в тишината свалих отново маската – задушавах се. Това явно я впечатли много и за това млъкна….След малко, обаче пак се обади:
- Вече по-добре ли си – аз я изгледах втрещено, за пореден път ме „застрелваше“ с подобни реплики. А до преди секунди ме нареждаше сред най-великите злодеи на света. Не че бъркаше, аз бях особено известен с жестокостите си и няколко други подвиза, с които дори аз не се гордея.
- А защо мислиш, че нещо ми има. И въобще, за какъв дявол ти е да се притесняваш за мен – троснато я попитах. Честно казано, даже не исках да се заяждам с нея, но…Нямаше как, държах на традициите – пленниците нямаха право да се обаждат, още по-малко да се притесняват за МЕН!! Към притеснението ми се добавяше и особено тънко раздразнение.
- Защото си блед като стъкло, дяволите да те вземат. Не че нещо, ама твоите не отговарят, нали? – тя заби коментара право сърцето ми. Свъсих мрачно вежди. – Ще ни нападнат, а това означава, че ще пометат и НАС, заедно с тъпата ти, руса глава. Що‘ не вземеш да измислиш как да ни измъкнеш от тая каша, тъпако!!!!
- Лазиш ми по нервите, нали знаеш. – кратко отговорих аз. Много рядко повишавах тон, освен ако не беше преднамерено и с цел да накарам някой да получи удар само при вида на побеснялата ми физиономия. Тук мазна усмивка разкраси лицето й и понече да каже нещо, преди да я спра с възможно най-властният си жест – Просто млъкни, чудовище.
- Чудовището си има име, нали знаеш!
- Знам ли? Вие сте толкова назадначива раса, че може да нямате имена. Сигурно се кръщавате на първото нещо, което чуете – Тряс, Бам, Туп… Стига прави тези физиономии, наистина започваш да ме вбесяваш. Добре, чудовище, кажи как се казваш.
- А! Най-после искаш да знаеш! Добре, ще ти кажа аз!! Ще те науча да се отнасяш по-уважително, защото аз съм кралица Никиеру Халетел Претевер ил Нур – императрица на глактика Сефтерис. Сега няма ли да ме пуснеш, нищожество? – докато ми обясняваше тя беше вирнала нос и ме гледаше предизвикателно. Аз само наклоних глава и се подсмихнах възможно най-мазно.
- Хеее~ Голям звяр съм си хванал, а …Ники….. – посъкратих прекалено дългото й име на бърза ръка, което доведе до поредното й избухване. Това адски много ме забавляваше.
- Мразя те! – Ники буйно се опита да се освободи от оковите, абсолютно безуспешно. – Поне няма ли да ми кажеш твоето име. Или името ти е Зъл Лорд?
Щях да отговоря. О, щях много да й кажа, хубаво да я наредя. Имаше много какво да й обяснявам, тъкмо беше на езика ми – Естествено, че си имам име, идиотка такава….
И тогава таванът се срути.
Няма коментари:
Публикуване на коментар