Присъни ми се ужасен кошмар – разхождах се из слънчева полянка, около мен подскачаха малки зайченца, птички пееха нежни любовни песни, дори розови сърчица хвърчаха из въздуха, заедно с куп листенца от рози. И те розови! Проклетата зеленина беше безкрайна, лутах се от часове в нея – истинско изпитание за нервите и издръжливостта ми. Цялата тази весела лятна обстановка ме изнервяше почти до краен предел. Моментът, обаче, в който осъзнах, че нося дантелена ризка беше върхът на мъчението. Вече виждах мрака в края на проклетия светъл тунел, щях да се избавя от мъките в живота веднъж завинаги и да премина на едно по-добро (и мрачно) място. По възможност и студено, а и ако може да сменим проклетата прозираща дантела с нещо по-нормално. Например черно! Щях напълно да се побъркам, ако не беше нечий глас да ме изтръгне от това коварно и жестоко свърталище на зайчета и цветенца:
- ЛАРХЕ! ЛАРХЕ! МАМ****А ТИ! Съвземи се, идиот такъв!! ****** ****** Да не си посмял да ***** ****** Ох, по дяволите!!!
Отворих бавно очи, почти не успях да се съвзема.
- Къде са ми зайчетата? – успях да промълвя в несвяст
Реших, че съм попаднал в следващия кошмар, просто защото погледът ми се взираше празно в необятна…водна шир. По-скоро я съзерцавах върху себе си, вместо, както трябва да е, ПОД мен. Премигнах, въздъхнах, изпсувах за всеки случай, да проверя дали мозъчните клетки не са дали накъсо, но картината не се промени – вода…вода…и още по-надълбоко във водата. Познато ли ви е чувството съзнанието ви да ходи по ръба на лудостта и да залита съвсем целенасочено към пропастта? Вика му се „да се избавиш от всичките си грижи“. Мисля, че моите са няколко милярда тона и то само количеството в квадранта на главата ми.
- Олеле! Напълно се е побъркал. Да му се невиди! – изкряска някой до мен, последваха и няколко нецензурирани думи по мой адрес, няколко по адрес на случилото се и няколко в най-общ смисъл за света и живота.
- Ах! Какво ще правим, милейди!? „Зайчета“ ? Положението е по-лошо и от предишните пъти! – съмнителна качулата фигура със съмнителни (не качулати) намерения се надвеси над мен.
Бях се проснал на нещо като под, до колкото си спомням. Не, не под…. По-скоро платформа. Мислите ми бавно започваха да се подреждат в несмислена колона от събития и лица, повечето от които извикваха неприятни асоциации в съзнанието ми. Но как се бях озовал във водата, така и не можех да си спомня. Мозъкът ми е добре научен да изтрива безвъзвратно най-ужасяващите ми преживявания. Това ОЧЕВИДНО се броеше за такова.
- Гледай, гледай магьоснико! Той отвори очи! – звуковете почваха да се нагласят в не особено приятен, но мелодичен женски алт. – Ох! Нормално ли е да е толкова блед? Винаги ли са толкова бледи? А аз от къде да знам, нищо не знам за расата им, не би ли трябвало ти да знаеш, нали си с него от години?!
Очите ми, посвикнали с лепкавия воден мрак, сега фиксираха слаба мъничка фигура в посока на гласа. Още малко примигване и напрягане и фигурата се сдоби с лице (изкривено в нервозна гримаса) и малка, твърде къса, морско-синя рокличка. Всъщност „рокличка“ е твърде оптимистичен поглед над нещата, виж „парче плат“ вече беше по-друго нещо. Което и от двете да беше, със сигурност фиксира погледа ми, или поне се съсредоточих върху онази част, която роклята не покриваше. Аз мога да виждам в тъмното, за щастие, другите явно не можеха.
- Ваше Злодейшество, как се чувствате? – мислите ми прекъсна нечий друг глас. Обърнах се, за да видя добре познатата мъртвешка физиономия. Хвърлих му възмутен поглед и пак се обърнах на другата страна, не исках да изпускам моментното си възвърнато щастие.
Последва удар по главата, нещо като „Така, като го гледам вече е добре!?“ и съзнанието ми, за мое нещастие, нахълта със взлом в тялото ми. Не е приятно да осъзнаеш напълно, че са намираш на хиляди километри под нивото, на онова, което най-много мразиш на света. Пардон, на ВСИЧКИ светове. Вода…. Да….Аз мразя вода!
Мозъкът ми крещеше нещастно от наливащата се в него информация, според която се намирам на Акварион, система 65 на „дипломатическа мисия“. По-точно, бях поканен (принуден) да се явя (да си довлека задника), заедно с почитаемия ми ескорт ( жалките си слуги) и наскоро присъединилата се към мен кралица на Сефтерис (и оная жена, дето съм я взел за заложничка/домашен любимец), за да стана част от грандиозното тържество в чест на Величието на Почитаемия Съвет на Най-Злите Сили В Света. (за да мога да им падна в лапичките, защото съм бил излязъл извън контрол напоследък и съм си позволявал своеволия). СЗС-то или Съвета за кратко, си имаше свое мнение по повод на това как аз водя битките си и хич не им харесваше да се правя на герой. На мен също не ми харесваше. По-точно, дори на мен ОЩЕ ПОВЕЧЕ не ми харесваше да бъда завлечен в затвор, почти изтезаван, наричан „сладък“ и въобще унизяван и накрая – дори нападнат от собствените си кораби! Бях в най-лошото си лошо настроение!
Цялата работа се състоеше в това, че Злото винаги трябваше да е единно. Някак си, не стоеше добре всеки да е срещу всеки, пък „добрите“ да са всички заедно срещу един. И се решило да се обединим, да си изберем съвет и пак да си правим каквото си искаме. В началото било като една голяма Зла Империя, почти търговски насочена (поне от към износ на роби от нови колонии), но с времето Съвета поема реално управлението и превръща формалната си роля в реална заплаха за свободата на всеки, който иска да поеме по пътят на Мрака! Ето в такава среда работя аз – командват ме заядливи старци, които нищо не разбират от модерни методи за унищожаване на планети!!!! НИЩО!!! Злата ми душа негодуваше, но пък и старците често често решаваха да притъпяват съвестта ми с разни почести и награди, та докато стигна до мястото си на Лорд! Добре се бях потрудил!
Но те знаеха слабостите ми, ако ще и да бях почти съвършен. Затова избраха Акварион 65 за тая среща, защото знаеха, че водата не ми понася. По принцип водата не понася на расата ни, но при мен това е доста остро проявено. Ето как явно съм припаднал при вида на толкова вода, просто защото Акварион е… само вода. Тук сушата беше само океанското дъно, съответно – всичко, което живееше на Акварион беше морско, градовете на местните също бяха на дъното на океана. Та както казах, намирам се в един от по-гадните си кошмари – онзи, в който слизам на дъното на Акварион, за да се срещна с група гадни старци. Накъде по-зле?!!!
До мен бяха Ники и магьосникът ми. И двамата си отдъхнаха щом отговорих, че вече съм добре. Естествено, че не бях добре – не можех да се движа, вцепенен от ужас, но поне мислех. И не за зайчета, повярвайте ми.
- Ангелите ни изкара, тъпанар такъв! – подхвана Ники – Как можа да се гътнеш ей така, още с потапянето във водата!
- А, трябваше да ви предупредя, мадам! Негово Зло Величество не понася вода. Губи ума и дума щом влезе във вода. Но затова сме ние, верните слуги на Злото, за да му помагаме щом светлината и водата решат да водят неравностойна битка срещу Господаря. – Магьосникът завърши величавите си думи с леко потупване по гърдите. Мисля, че в гръдния му кош нищо не остана, след последното съживяване
- Битка? Срещу водата? – Ники повдигна вежда – Ако съм знаела, че това му е слабостта, щях да го залея с вода още преди месец.
- Даааа~ Сигурен съм. – намесих се аз, взирайки се все така почти изплашено във водата. Един Зъл Лорд неможеше да си позволи да се уплаши от нещо, той самият трябваше да е УЖАС. Не е възможно да се изплашиш от себе си, нали. Ъ…Почти…. – Не разбирам как не се пробва да ми извадиш сърцето, докато бях в несвяст? – продължих аз
Тя само посочи магьосника и въздъхна в нещо като „само този да не беше тук, ще видиш ти“ . Лека усмивка премина през лицето ми, двамата с нея бяхме заедно вече от цял месец и свикнахме на номерата си. Поне аз на нейните, моите собствени бяха безкрайни и гадни. И почти безкрайно гадни. След като видя, че няма как да ми избяга, Ники просто започна да ми помага в работата, явно седенето в окови не й се нравеше. Сега се разхождаше с окови и папки документация, която принципно аз трябваше да чета, но тя го правеше вместо мен. Колко удобно. Сега имам още повече време да мисля злите си планове!
Спускахме се все по-надолу във водата, все по-надълбоко и ставаше все по-студено. И по-лепкаво. Имах сериозни проблеми с налягането на дъното, още една причина да мразя проклетата планета. На Ники очевидно й беше много забавно да ме гледа как се мъча, разбираемо, и аз се наслаждавам на мъките на другите.
Но това нейно щастие беше мимолетно. Спускахме се от часове наред, може би половин ден, може би цял, дори два дена. Два дена в непрогледен мрак. За мен нямаше проблеми, аз така или иначе виждам в тъмното и общо взето не се нуждая от храна, магьосникът си беше мъртъв от поне 6-7 пъти, но Ники започна да изнемогва още в края на първия ден. Тъкмо се съвзех от нервния си срив и тя започна да залита немощно на платформата, с която се спускахме към дъното. Не говореше, не се опитваше да ме удря, не правеше хапливите си забележки. Само си седеше и си мълчеше. Можехме да дишаме заради специални наркотици, които ни инжектираха още преди да се потопим, но това явно не бе достатъчно при нея. В края на първия ден собствените ми грижи и страхове бяха изместени от нарастващото ми притеснение, да не би да й стане нещо. Беше по-бледа от мен.
В началото на втория ден тя изведнъж загуби съзнание и тогава вече познах да се паникьосвам! Аз нищо не знаех за женската физиология и анатомия, нямах идея какъв е проблемът. Магьосникът ми знаеше още по-малко и от мен, не ми помагаше особено правейки коментари като „може да умре от глад“ или „да не би да е от налягането“. Върхът беше с „може наркотикът да е токсичен за тяхната раса“. Залутах се из платформата, чудейки се какво да правя. Никога не се бях молил, не вярвах в друго „божество“ освен себе си… Но сега изведнъж реших, че е добре да се помоля по-бързо да стигнем дъното, защото виждах как дишането й започва да спира.
