Самият факт, че перфектното ми Аз никога не си е помръдвало задника за нещо по-тежко и сложно от заминаването си в Япония хич не ме успокоява, особено сега, когато се изправям пред момента на истината. С други думи търся си работа. О, неземен ужас! Стигна се и до това, заедно с два държавни изпита и куп други, в по-голяма или по-малка степен, глупости. Малко е странно когато приятелите ти започват да се женят и имат деца, а ти тепърва се чудиш от коя да се подхванеш с живота си и най-малкото, все още искрено вярваш, че онова "да пораснеш" си е било клопка. Е, аз явно съм я пропуснала, защото не съм пораснала с повече от 2-3 сантиметра за последните 13 години. Обаче остаряването още не съм му намерила цаката, поне не напълно. Май вдетиненото ми държание не върши работа, когато се опитваш да обясниш как трябва да обмениш $200, защото ще се явяваш на изпит. Лоша комбинация са това децата и парите, трудно се връзват в едно изречение, освен ако там някъде между тях няма "харча".
Но, да оставим на страна странните ми и, за момента, неувенчани с успех опити да се внедря в нормалното общество.
Нека си поговорим за книги. Като споменавам книги, конкретно се сещам за един мрачен ден, преди известно време, когато се намирах в един (не че не е само един) габровски мол, в който се докопах до
Момчетата на Ананси на
Нийл Геймън. И тук познавам поне трима, които ще въздъхнат с "О, неее~ пак ли Геймън". Пък аз мога да се оплача, че едва днес я дочетох. Напоследък ме дразни колко заето-незаета съм. Или обратното. Сякаш когато съм заета намирам време да правя повече неща, от колкото когато вися пред компютъра и мога да направя толкова много, а не го правя. Та някога да съм споменавала теорията ни за "времевите дупки"? Не съм? Е, не й е сега мястото.
Та за книгата да си поговорим. Може би, ако не ме смързи и ако има време ще седна да й спретна едно нормално и, да се надяваме, сносно ревю, но за момента нека споделя пресните си впечатления, преди да съм забравила за какво въобще иде реч. Иначе съм пристрастна, аз харесвам Геймън като автор, още от както съвсем на шега купих "Книга за гробището". Разбира се, името му ми се пречкаше пред очите много преди това, малко или много набивайки се в съзнанието ми, докато просто един ден не ми пределя и не купих негова книга. От друга страна
Момчетата на Ананси и е вече май четвъртата негова, която чета (но не и неговата четвърта написана) и трябва да си признаем, човека напредва и развива стила си много добре. А аз има много какво да се поуча от това - харесват ми такива книги, асоциативни описания. Мда, много ми допадат.
Момчетата на Ананси уж започна като смешна история, а после как завърши с труп и някакъв луд с нож и пистолет.... Ще си кажете, че ума не го побира? А ако ви кажа, че знаех какъв ще е края още по средата на книгата? Естествено, че никой няма да ми повярва, просто звучи толкова нагло и високомерно от моя страна да твърдя подобни неща. Имам една колежка, която всеки път като кажех нещо такова ми казваше "престани да лъжеш/да си измисляш". На хората им е що-годе трудно да повярват в такива невероятни неща, най-вече, защото са истина. Но никой не е казал, че една книга не е хубава, защото е предвидима. За Бога, та аз съм най-големият привърженик на клишетата. Как иначе ще изчета 300 бройки шоджота, ако не харесвах онзи привкус на преповтарящото се под някаква нова форма добре забравено клише? (
Сега да не вземе някой да ми обяснява, че имало разлика в шоджотата?)
Добре, да се върнем на книгата и да си кажа, каквото имам да си казвам, а именно, че ми хареса. Лека за четене, ту забавна, ту "страшна", чудесно е да седиш с нея, докато навън е, има-няма 40 градуса и едномесечната ти котка се опитва да ти изяде ръката. А сега отивам да се справям с The hunger games, че му е време да я прочета преди отново някой да спомене, че иска да гледа филма. (Защото аз отказах да го гледам преди да я прочета, по обясними причини.) Нямам големи очаквания за тази книга, най-вече, защото е толкова прехвалена, но пък кой знае - аз и за Fairy Tail нямах очаквания пък я прочетох, нали ;)
