Разбира се, отнесох си последствията както си му бе реда – публично унижаване, наказания, карцер за няколко дни и най-лошото от всички – понижаване в ранга ми! Как можаха! Малко ли злини в тяхно име съм сторил, че да ме понижават! Бях възмутен, но поне в карцера имах достатъчно време, че да обмисля добре пъкленото си отмъщение. Старците наистина нямаха чувство за хумор.
Седях четири дена
в пълен мрак, без храна и вода, в пълно уединение – мисля, че ми дадоха
достатъчно време да си почина след последните събития. Виждате ли, расата ни
реално може да преживее без хранителни вещества почти половин година, като
единственото нещо, което се случваше с нас бе да поотслабнем. А мнозина от нас
виждаха и в тъмното, включае моя милост, в по-добрите си моменти. Работата
беше, че, за да върша злини ми трябваше сила, енергия, съответно храна. Знаете
ли колко много нерви хаби един набег над колония? А поробване на планета?
Равнява се на почти четири порции печени земни глигана!! (С няколко
допълнителни блюда, за всеки случай, за гарнитура) Злото е трудо- и енергоемко!
Освен това, седенето в проклетата килия ме оставаше напълно дезинформиран, а
това е направо ужасно. Без информация как щях да замислям новите си планове?
Освен това смътно, някъде дълбоко в себе си, се притеснявах какво може да са
сторили на жената. Сещах се за няколко много интересни и оригинални мъчения
(моя изработка, разбира се), които със сигурност биха искали да изпробват върху
нея. Надявах се да не се я потрошили, човешките роби са си истински уникати в
днешно време.
В края не
четвъртия ден вече бях в чудесна форма. Така е – тъмнината, мракът и
натрупаната негативна енергия в карцера ме зареждаха позитивно и бях настроен
за нови Зли подзиви. Може би този път щях да ида и да завладея териториите
около Нокта IV, близо до
полетата на Кета. Ноктийската империя вече не бе в разцвета си. Обмислях вече
как щеше да протече нападението – първо щяхме да разкъсаме обвързващия кръг
между луните на планетата – Хигри и Руне, които издигаха гадно защитно поле, а
после… О, твърде се размечтавах, бе ред да пристъпя към действия. Имах
намерение да избия всичко живо на планетата, ноктийците и без това ме дразнеха
до краен предел. Толкова добродетелни, мили, състрадателни… Абе, на кратко, да
ти се отще да живееш само като ги слушаш колко са праведни. Или в моя случай,
да ти се доще да им пратиш два три взвода от ония гадове – пукти, дето и аз
трудно ги усмирявах.
Единственото,
което ме изтръгна от мечтите ми за масови кланета бе Ники. Някой отвори вратата
и светлина нахално нахлу в уединеното ми мрачно пространство.
- О, по дяво… -
изсъсках гневно
- Ау, извинявай –
лицето на Ники буквално се материализира пред мигащите ми очи. Не можех да
свикна с проклетата светлина, било то само от лампа. – Трябваше да се сетя, че
свеж въздух няма да ти понесе, нали си създание на мрака.
- Свеж въздух? О,
това ли било. Чудех се какво причинява моментното ми отвращение. А може би е
вида на гротескната ти физиономия! – пристъпих бавно извън карцера, гледах да
не се олюлявам, но дори и това гледах да правя като гневно олюляване – ефекта
беше все едно се тресеш от някаква изгаряща злоба, просто прекрасно. Смачканата
ми физиономия, кръвясалите очи, всичко си беше на мястото! Приличах на смачкано
пране, гном, ходещ труп и ригийски пратеник след седем алкохолни дози в едно. И
това само след четири дена в килията! Трябваше да се сетя да направя подобни
съоръжения и в собствените си станции – бяха чудотворни.
- Гротес…какво? –
тя очевидно не ме разбра, май бях използвал твърде сложна дума – Ууухх,
изглеждаш по-ужасно от всеки друг път.
- С подмазване
няма да стигнеш далеч, колко пъти да ти го повтарям. Стига си се мотала, намери
ми костюма. А вие там какво седите като истукани, да не искате да ви пратя в
някоя яма. (Много мил начин да се изразя
относно едни прекрасни галактически съоръжения, в които изпращахме непослушните
си служители. Представляваха само дупки с изкривено пространство, в което
съвсем случайно бяха наслагани и известна доза силно болезнени предмети. Не се
сещам за някой, който да е имал късмета и да не се е нанизал на някой остър…предмет.
Ако преди това не е бил изяден от разните неща, дето се въдят по дупките. Дори
и аз не мога да ги гледам без да ми се догади.) – казах го по онзи си мой
специфичен ужасяващ начин. Посрещачите ми се разтрепереха, един дори се
просълзи от щастие.
- Радваме се да ви
видим пак в най-добра форма, ваша чест! – изкозирува той. Сълзата се стече по
грозната му мутра
- Аха…чудесно.
Значи за преди закуска искам обесени десетима, а за след – още дванадесет. И
по-бързичко, ако обичате – заповядах с най-спокойния си и злобен, класически,
тон. Не бях в настроение за оригиналности, заложих на класическа жестокост. Очакваше
ме прекрасен нов ден…
Час по-късно се
оказа, че са ме лишили от титлата ми…
Щях да си имам
нов началник…
Щях да се
постарая той да съжалява УЖАСНО много за това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар