Тежки размисли и страсти ме обземаха. До колкото това беше възможно, когато си окован здраво за стената. Чувствах се подтиснат и то, не толкова заради всичко случило се до тук, колкото от факта, че ще да се НАЛОЖИ да направя АЗ нещо. Това беше трагедията в живота ми.
Всеки знае, че Злите Лордове само заповядват. По дяволите, те не вършат САМИ работата. Е, освен мъченията. Не стига, че бях заловен, но и на това отгоре, щеше да ми се наложи да се освобождавам. Чаках достатъчно, за да си дам сметка, че вече някой друг седи на прекрасното ми мрачно кресло, с черепи и всякаквите му мрачни екстри, които подбирах – масажор, сваляща се облегалка, чекмедже с шишенца отрова, изскачащи ножове….ох….а знаете ли, колко трудно беше намирането на приставката за чаши. Вече си представям, какво ще причиня на всеки посмял да настани дебелия си задник на МОЕТО кресло.
И в подобни ужасни терзания минаха ден или два. Знаех, че кодексът повелява, ако не се върна до седмица, че ме отписват. Тъй като не бях мъртъв, дори не бях на път да умирам, нямаше как да ме върнат. А откровено казано – аз не исках и да ме връщат, възкресенията хич не са ми по вкуса. Знаех, че са назначили вече друг лорд, на моето място. Но аз не се отчайвах от подобни подробности. Бях се примирил с мисълта, че ще се наложи да правя нещо, но поне като го правя, щеше да е впечатляващо. Припомних си всичко, което бях чел за жените от книгите и го обмислях старателно. Трябваше да е бягство подобаващо на моята Величава особа.
После ме изкараха от тъмницата.
В тронната зала пак се разнасяше подлудяващата сладникава миризма, но носът ми явно започваше да свива с тази особеност. И жените ме гледаха все така странно. И това вече не ми правеше впечатление. Готвех се за поредния словесен двубой с чудовището пред себе си. Вече беше 2:0 за нея. Проклета жена, до тук не се беше случвало някой да ме надхитря, залавя или каквото и да било.
- О, здравей руса главо – поздрави ме ехидно тя. Така и не разбрах, защо ми се подиграват, при положение, че за нашата раса това беше белег, че принадлежиш към аристокрацията.
- О, здравей полуголо чудовище – аз се наместих удобно на плочките пред трона, пред никой пак да ме е повалил. Скръстих ръце и зачаках неизбежния ефект . Тя почервеня като домат от главата до петите. Не можах да се сдържа, мазна усмивка се разля върху лицето ми. Тя ме засипа с голям брой обръщения към родата ми, поне 10 поколения назад. О, забавното тепърва започваше. След като тя се поуспокои, все пак се зае с основната част на „преговорите ни“:
- Все пак си станал по-приказлив. Седенето в килията те е накарало да премислиш поведението си – тя се позамисли и добави тихо – Поне до някъде….
- А, не, нищо подобно. Даже започна да ми харесва в килията. Напомня ми за у дома, нали се сещаш – мрачно е и студено, не ужасно топло и задушно като тук.
- Да, забравих, че вие се подвизавате в гадни дупки, плъхове такива. Е, хайде Лорде, реши ли да ми споделиш местонахождението на базите?
- Ни най-малко . – Последва удар по главата. Изругах сърцераздирателно, но с нищо не показах, колко реално заболя. Тия луди ли са, ще ми строшат черепа!!! Мисля, че жените силно подценяваха театралните ми умения. Аз не съм паднал от Марс, нищо че живях там поне няколко месеца. Те и да имаха намерение да ме измъчват, аз нямах намерение да стигаме до тази фаза на „преговорите“ въобще.
-О, горкото – кралицата изведнъж се изправи и пристъпи към мен. Металните дрънкулки по нея зазвъняха дразнещо. – Силно ли те удариха. Няма, знаеш ли, сигурно ти изисква неимоверни усилия да сдържаш сълзите си. Обещавам, че няма повече така да те удрят.
Аз бях силно потресен и изумен. Май си внушавах, разумът ми сигурно се беше замъглил от сладката смрад. Какво каза тя? Нима ме разбираше! Измънках нещо засрамено и наведох поглед. Кралицата беше видяла право в сърцето ми, беше видяла болката. И тази в главата ми също. Тя клекна пред мен и продължи:
- Ти си тук от поне две седмици, но не направи нито един опит да се освободиш. Не се опита и да ни посегнеш, нищо че те пазиха деца. Ти не си обикновен Лорд? Ти не си като другите.
Аз забих поглед в пода, още по-засрамено. Тази жена ми влизаше под кожата. Да, никога не съм се чувствал като други, тя го беше прозряла от пръв поглед. Приближаваше се все повече до лицето ми. Отвърнах й нещо като „и какво от това“. А тя просто ме погали по бузата и ми каза мило:
- Не, няма нужда да ми казваш каквото и да било. Аз разбирам, дълбоко в душата си, ти си добър. Ти не си искал да ставаш такъв, принудили са те нали? Не се страхувай от тях, аз ще съм до теб, аз ще ти помогна да преодолееш тези демони. Нали. - кралицата леко отдръпна ръката от лицето ми. Бях сигурен, че ако ръцете ми не бяха вързани зад гърба ми и тях щеше да хване. Какво сърцераздирателно същество. Трогнах се дълбоко. Една сълза бавно се влече на пода, подсказвайки им за тежките душевни проблеми, над които разсъждавах, нищо, че погледът ми беше скрит зад русият ми перчем. Просто не можех да сдържа емоционалният си срив.
После се извърнах, за да може кралицата да види погледът ми. ПОГЛЕДЪТ ми! Тя застина потресена и в пълно недоумение, а аз избухнах в истеричен смях. Впрочем, сълзите ми течаха, защото от поне пет минути стисках зъби, да не разваля сърцераздирателния момент.
Само изчаквах залата да притихне в тотално недоумение, а после – после умът ми превключи на други нива. Рязко се изтръгнах от ръцете на жените, които ме държаха и скъсах железните окови. Съборих ги с лек финт, после плавни и премерени удари ги отхвърлиха на доста голямо разстояние. А аз се сдобих с двете им копия. Кралицата падна на пода, жените се хванаха за оръжията и почнаха да крещят паникьосано.
Твърде късно.
Трябваха ми само няколко минути да помета насъбралото се множество. След още няколко минути вече водехме преговори – аз опрял нож в гърлото на кралицата, тя на колене пред залата потопена в кръв. Няма страшно, никого не убих, това не беше част от плана…само леко ги поосакатих. Жените ме гледаха ужасено, кралицата трепереше в ръцете ми. А аз отегчено се прозинах:
- Така…В графикът ми за деня влизат само няколко неща, които е добре да запомните – кафе, четене, о, и да не забравим изтребването на някоя и друга раса. Сега, къде ми е кафето, жено?
Няма коментари:
Публикуване на коментар