Записките на Злия Лорд - XVIII - Чудовищно кафе с магически шоколадови пръчици

      Наведох се в последния момент. Не че точно ми помогна, защото към мен не летеше само една чаша. Бяха малко повечко и се увеличаваха, до колкото можех да видя в двете секунди, в които успях да се обърна. Една чаша ме удари по главата, но разбира се, това беше чаша, не я дори усетих под високотехнологичната си Черна Ужасяваща Броня на Злото. Някога да съм споменавал, че вложих много средства в направата на бронята? Е, моята броня бе върхът на всякаква извънземна технология, толкова напреднала, че проклетото нещо бе развило собствена самоличност, която за по-кратко наричаше себе си Чубз. Нещото рядко се обаждаше, беше изключително…тиха броня, но сега недоволно изохка, колкото да покаже, че не се съгласява да замерят и него и мен с чаши. Аз напълно се съгласявах с това, ако ще ме замерят с нещо, то не може да е по-малко от ядрена бомба. Аз все пак съм Зъл Лорд, всичко под ядрено оръжие се счита за пълно унижение към Злата ми Особа!

Записките на Злия Лорд XVII - Побъркани с чаши

      Аз съм щедър индивид! Добре де, може и не толкова щедър, колкото ми се иска, но ЗЛОТО никога не е по-щедро от необходимото за случая. Ние никога нямаме излишни средства, как мислите, че се поддържа тази черна Мрачна Тронна Зала? Ами средствата за съживяване на всички умрели по време на бойните действия? Давате ли си сметка това колко точно струва? Но неееее… всичко, което хората знаят: „тия извират от ада“. Ако „ада“ идва под формата на цяла стая с останки и странни жички, водещи до огромни камери, то – да, аз живея в ада. Хладен и приятен космически Ад. Трябваше да си кръстя кораба Ад, по дяволите, каква прекрасна идея!

      Взех твърдо решение така да кръстя следващия си кораб, а до него ме делеше само един спокоен разговор с човешката жена, която реших за забавление да отвлека. Понякога грешките сами се оправят, кой да знае, че причината за настъпилите ми неудобства (ЗЛОТО никога не изпитва друго освен временни неудобства) ще се окаже и решението им. Оставаше ми само да измъкна всичко от нея…

     - И как разбра, че е човек? – запитах аз, оставяйки книгата на страна. Отпих драматично глътка кафе, поглеждайки преценително над чашата. Понякога не се налага да ги гледаш злобно, за да ги накараш да треперят. Е, не можех да отрека и ефекта на маската, но това бяха подробности. Основно бях АЗ.

     - Ами…

     - Колебание ли чувам? А преди секунди толкова спокойно ми обясняваше, че си го халосала с чаша по главата…

     - Да, ама ти си от враговете! – възкликна изведнъж Ники – Няма да ти разкривам повече, я. Ти ще го използваш срещу нас!

     - Аха. Предложил ти е да се съюзите срещу мен и ти си му отказала… О, точно в десетката

Записките на Злия Лорд - XV - Задругата на побърканите I

   Завърнахме се обратно в орбита на планетата, за да чакаме вести от новия си командир и така нареченият нов Зъл Лорд, който скоро щях да пратят на мое място.

   Първо ме обхвана тревога, от онази неестествената, която те обхваща, когато осъзнаеш, че си изпуснал някъде ключовете, а ги намираш всъщност дълбоко заровени в джоба, под носните кърпи, няколко банкноти, листчето с покупките, две копчета и една смачкана визитна картичка, на която едно време е пишело нещо като „Китайски ресторант Цун Мун, безплатна доставка…“ Впрочем, китайското им беше най-доброто в разстояние от около три човешки галактики, жалко, че трябваше да убием собственика – беше започнал твърде много да се меси в нашите работи и да ни пречи.

Търся слънце

- Ако леко се поклоня на слънцето, то дали ще ми отвърне? Чудя се просто, не ми отговаряй. Ще пробвам - ще стана, ще се усмихна и ще зачакам. Но няма да ми отвърне, нали. Не искам отговор, а отправям молба. А може би и молба не е. Искане? Питане? Заповед? Може ли един човек да заповяда на слънцето?
- Може...
- А! Чудиш се дали ще посмея? Защо да не се обърна, да захвърля днешното си бреме. Ще отхвърля и гордост и слава. Ще се оттърся от всичко. Нищо не ми трябва, само слънцето да се усмихне! Кому са му нужни дребните ни успехи, когато се цели към нещо толкова велико!
- Мислиш, че е велико? 
- О, мисля, мисля! То е Велико! Ще е Велико! Помисли само - да си имаш слънце само за теб. Че кой ще ти оспори правото да властваш тогава!
- Търсиш власт? 
- Търся слънце! Търся доброто у човека, щастие и радост, както и да му викаш. Търся нещо, защото вярвам, че то е там. Търся смелост, търся милост. Искам свобода!
- За себе си? 
- За миналото. Ако го освободя то бремето му да е с мен, ще мога спокойно да продължа. А нашето минало е общо, осовбодя ли себе си - и ти ще ме последваш. Искам слънцето да е свободно! Ще ми кажеш ли къде да го намеря? Как да го открия? Как да го спася?

   Ала той не ми отговори, просто замълча. Помислх пак да питам, но се спрях. После сякаш го видях да кръсти ръце и замислено да седи на скалата. Клатеше глава, сериозно умислен. Мръщеше се, после леко се усмихваше, въздишаше често. Чакаше слънцето, казах си аз, но то няма да изгрее, не и докато седим тук и само чакаме. А той само хвърли поглед към небето и каза:
- Май знам къде да го търсиш това твое слънце... 

   Само "май"? Напълно се отчаях. Къде бе моето слънце? Къде бе моето щастие?


из "Търся слънце", продължението на разказа за моста ;) Да се надяваме, че и това ще иде на литературен конкурс един ден ^.^~

Записките на Злия Лорд XIV - Възход и падения

   Разбира се, отнесох си последствията както си му бе реда – публично унижаване, наказания, карцер за няколко дни и най-лошото от всички – понижаване в ранга ми! Как можаха! Малко ли злини в тяхно име съм сторил, че да ме понижават! Бях възмутен, но поне в карцера имах достатъчно време, че да обмисля добре пъкленото си отмъщение. Старците наистина нямаха чувство за хумор.

   Седях четири дена в пълен мрак, без храна и вода, в пълно уединение – мисля, че ми дадоха достатъчно време да си почина след последните събития. Виждате ли, расата ни реално може да преживее без хранителни вещества почти половин година, като единственото нещо, което се случваше с нас бе да поотслабнем. А мнозина от нас виждаха и в тъмното, включае моя милост, в по-добрите си моменти. Работата беше, че, за да върша злини ми трябваше сила, енергия, съответно храна. Знаете ли колко много нерви хаби един набег над колония? А поробване на планета? Равнява се на почти четири порции печени земни глигана!! (С няколко допълнителни блюда, за всеки случай, за гарнитура) Злото е трудо- и енергоемко! Освен това, седенето в проклетата килия ме оставаше напълно дезинформиран, а това е направо ужасно. Без информация как щях да замислям новите си планове? Освен това смътно, някъде дълбоко в себе си, се притеснявах какво може да са сторили на жената. Сещах се за няколко много интересни и оригинални мъчения (моя изработка, разбира се), които със сигурност биха искали да изпробват върху нея. Надявах се да не се я потрошили, човешките роби са си истински уникати в днешно време.

Записките на Злия Лорд XIII - Лежерните моменти на един съвет

   Стигнах дъното.

   Беше крайно време и аз да падна толкова долу. Ако, обаче, случайно се чудите какво е да си на дъното, нека ви го обясня така – мокро, студено и гадно. А, да не забравим пълно с мидички. Мразя мидички. И дъното го мразя, въобще мразя проклетата планета. И намирам омразата си за изключително изтънчена – дори най-горните слоеве на нашата раса трудно могат да се похвалят, че изразяват омраза с такъв финес и достойнство, с каквито аз сега им демонстрирах обзелото му чувство на „една ядрена бомба клас -5 и ще ви разградя до градивни атоми“.

   Разбира се, Ники се оправи в мига, в който стъпихме в базата на Злия Съвет, която те така цветущо наричаха – Преизподнята. Старците винаги са имали подобно изкривено разбиране за поетичност и „класика“.  Особено при положение, че съоръжението беше в голяма степен с илюминатори, от които гостите да имат възможност да се наслаждават на морските дълбини. Не съм точно убеден по какъв начин морските красоти се вписват в цялостната зла атмосфера, но вероятно самият вид на членовете на Съвета беше достатъчно убедителен, че след като веднъж ги видиш, нищо друго не ти се струва така ужасяващо.

   О, те бяха откровеното превъплъщение на грозно и зловещо – моите кумири. Ако не бяха и проклетите им остарели схващания за Зло…

Reading and writing challenge?

"... той просто, дълбоко у себе си, е перверзник със здрав самоконтрол..."

mood: o(^^o) 

music: Darren Korb - Setting Sail, Coming home

reading: Mogworld by Yahtzee Croshaw

writing - Нестред и Фурке - глава 12 

   Не съм доволна от "книжния" си напредък. Ясно е, че от както съм дошла в Япония не съм прочела и една книга, което автоматично ме кара да се самосъжалявам, обвинявам в простота и всякакви такива работи. Но от друга страна.... Просто не мога да чета без нощна лампа и това ме побърква. Хората ми се чудят често, как е възможно да съществува подобен човек като мене, но факт - аз не мога да чета книги без нощна лампа и ги чета само нощем, когато е достатъчно тихо от хора и коли. Ето защо напредвам бавно и без разбиране. 

    Друг проблем е, че никога не тегля книги, винаги ги купувам. Макар че ми мина през главата да си купя sony reader, най-вече заради транслиращата функция на японски, но има нещо толкова хубаво в това да докоснеш една неотваряна книга... 

   И затова, моя милост реши тази година да прочете минимум 20 книги. Минлата година си поставих за цел 10 и прочетох малко повече от тях. Тази година, дай Боже, +20. Ще започнем, разбира се, с университетските литературни простотии, няма измъкване от Параграф 22... Но ще продължим с малките ми закуски като завършването на Пътеводителя и изричното прочитане на Сагата за Вор, по която така ми течат лигите. И всичко това ще изпълня, докато уча за хилядите си изпити! Ще го направя, стойте и ме гледайте! 

   А за сега ще си останем само с мангата... Манга.... почва да ми писва от манга и аниме. >>"" Искам като едно време - да хвана нещо и да се вманиача по него, да не искам да го оставям, докато не стигна последната му страница. 

   Защо не те намирам, защо те търся, ала все не те откривам... 

   И затова ще пиша. Поставям си за цел на 2012 да завърша този разказ за Нестред и Фурке! Имаме цели 11 глави налични, почти нов рекорд. Само "Пейзажите" водят с огромната си първа глава от 40 страници. И така, този път редовно, всеки петък ще пускам по малко от разказа..и аз не знам защо. Принципно не давам хората да ми четат нещата, най-вече от срам, че има грешки в тях или че не са оригинални. Защото искам да са оригинални, но повече искам да радвам хората, които ги четат, ако ще и написаното да пълна глупост. 

   И ето, цитатът най-отгоре на страницата е "великата" ми реплика що се отнася до главния ни герой Нестред. Важно е да се отнасям точно "така" с героя си. Исках да споделя изцепката ;) 

    Пожелайте ми късмет. Изпълнение на целите за 2012 - в прогрес...

Записките на Злия Лорд - XII - Прелюдия на водата

Присъни ми се ужасен кошмар – разхождах се из слънчева полянка, около мен подскачаха малки зайченца, птички пееха нежни любовни песни, дори розови сърчица хвърчаха из въздуха, заедно с куп листенца от рози. И те розови! Проклетата зеленина беше безкрайна, лутах се от часове в нея – истинско изпитание за нервите и издръжливостта ми. Цялата тази весела лятна обстановка ме изнервяше почти до краен предел. Моментът, обаче, в който осъзнах, че нося дантелена ризка беше върхът на мъчението. Вече виждах мрака в края на проклетия светъл тунел, щях да се избавя от мъките в живота веднъж завинаги и да премина на едно по-добро (и мрачно) място. По възможност и студено, а и ако може да сменим проклетата прозираща дантела с нещо по-нормално. Например черно! Щях напълно да се побъркам, ако не беше нечий глас да ме изтръгне от това коварно и жестоко свърталище на зайчета и цветенца:

   - ЛАРХЕ! ЛАРХЕ! МАМ****А ТИ! Съвземи се, идиот такъв!! ****** ****** Да не си посмял да ***** ****** Ох, по дяволите!!!    

   Отворих бавно очи, почти не успях да се съвзема.

   - Къде са ми зайчетата? – успях да промълвя в несвяст

   Реших, че съм попаднал в следващия кошмар, просто защото погледът ми се взираше празно в необятна…водна шир. По-скоро я съзерцавах върху себе си, вместо, както трябва да е, ПОД мен. Премигнах, въздъхнах, изпсувах за всеки случай, да проверя дали мозъчните клетки не са дали накъсо, но картината не се промени – вода…вода…и още по-надълбоко във водата. Познато ли ви е чувството съзнанието ви да ходи по ръба на лудостта и да залита съвсем целенасочено към пропастта? Вика му се „да се избавиш от всичките си грижи“. Мисля, че моите са няколко милярда тона и то само количеството в квадранта на главата ми.

    - Олеле! Напълно се е побъркал. Да му се невиди! – изкряска някой до мен, последваха и няколко нецензурирани думи по мой адрес, няколко по адрес на случилото се и няколко в най-общ смисъл за света и живота.

   - Ах! Какво ще правим, милейди!? „Зайчета“ ? Положението е по-лошо и от предишните пъти! – съмнителна качулата фигура със съмнителни (не качулати) намерения се надвеси над мен.

   Бях се проснал на нещо като под, до колкото си спомням. Не, не под…. По-скоро платформа. Мислите ми бавно започваха да се подреждат в несмислена колона от събития и лица, повечето от които извикваха неприятни асоциации в съзнанието ми. Но как се бях озовал във водата, така и не можех да си спомня. Мозъкът ми е добре научен да изтрива безвъзвратно най-ужасяващите ми преживявания. Това ОЧЕВИДНО се броеше за такова.

   - Гледай, гледай магьоснико! Той отвори очи! – звуковете почваха да се нагласят в не особено приятен, но мелодичен женски алт. – Ох! Нормално ли е да е толкова блед? Винаги ли са толкова бледи? А аз от къде да знам, нищо не знам за расата им, не би ли трябвало ти да знаеш, нали си с него от години?!

   Очите ми, посвикнали с лепкавия воден мрак, сега фиксираха слаба мъничка фигура в посока на гласа. Още малко примигване и напрягане и фигурата се сдоби с лице (изкривено в нервозна гримаса) и малка, твърде къса, морско-синя рокличка. Всъщност „рокличка“ е твърде оптимистичен поглед над нещата, виж „парче плат“ вече беше по-друго нещо. Което и от двете да беше, със сигурност фиксира погледа ми, или поне се съсредоточих върху онази част, която роклята не покриваше. Аз мога да виждам в тъмното, за щастие, другите явно не можеха.

   - Ваше Злодейшество, как се чувствате? – мислите ми прекъсна нечий друг глас. Обърнах се, за да видя добре познатата мъртвешка физиономия. Хвърлих му възмутен поглед и пак се  обърнах на другата страна, не исках да изпускам моментното си възвърнато щастие.

   Последва удар по главата, нещо като „Така, като го гледам вече е добре!?“ и съзнанието ми, за мое нещастие, нахълта със взлом в тялото ми. Не е приятно да осъзнаеш напълно, че са намираш на хиляди километри под нивото, на онова, което най-много мразиш на света. Пардон, на ВСИЧКИ светове. Вода…. Да….Аз мразя вода!

   Мозъкът ми крещеше нещастно от наливащата се в него информация, според която се намирам на Акварион, система 65 на „дипломатическа мисия“. По-точно, бях поканен (принуден) да се явя (да си довлека задника), заедно с почитаемия ми ескорт ( жалките си слуги) и наскоро присъединилата се към мен кралица на Сефтерис (и оная жена, дето съм я взел за заложничка/домашен любимец), за да стана част от грандиозното тържество в чест на Величието на Почитаемия Съвет на Най-Злите Сили В Света. (за да мога да им падна в лапичките, защото съм бил излязъл извън контрол напоследък и съм си позволявал своеволия). СЗС-то или Съвета за кратко, си имаше свое мнение по повод на това как аз водя битките си и хич не им харесваше да се правя на герой. На мен също не ми харесваше. По-точно, дори на мен ОЩЕ ПОВЕЧЕ не ми харесваше да бъда завлечен в затвор, почти изтезаван, наричан „сладък“ и въобще унизяван и накрая – дори нападнат от собствените си кораби! Бях в най-лошото си лошо настроение!

   Цялата работа се състоеше в това, че Злото винаги трябваше да е единно. Някак си, не стоеше добре всеки да е срещу всеки, пък „добрите“ да са всички заедно срещу един. И се решило да се обединим, да си изберем съвет и пак да си правим каквото си искаме. В началото било като една голяма Зла Империя, почти търговски насочена (поне от към износ на роби от нови колонии), но с времето Съвета поема реално управлението и превръща формалната си роля в реална заплаха за свободата на всеки, който иска да поеме по пътят на Мрака! Ето в такава среда работя аз – командват ме заядливи старци, които нищо не разбират от модерни методи за унищожаване на планети!!!! НИЩО!!! Злата ми душа негодуваше, но пък и старците често често решаваха да притъпяват съвестта ми с разни почести и награди, та докато стигна до мястото си на Лорд! Добре се бях потрудил!

   Но те знаеха слабостите ми, ако ще и да бях почти съвършен. Затова избраха Акварион 65 за тая среща, защото знаеха, че водата не ми понася. По принцип водата не понася на расата ни, но при мен това е доста остро проявено. Ето как явно съм припаднал при вида на толкова вода, просто защото Акварион е… само вода. Тук сушата беше само океанското дъно, съответно – всичко, което живееше на Акварион беше морско, градовете на местните също бяха на дъното на океана. Та както казах, намирам се в един от по-гадните си кошмари – онзи, в който слизам на дъното на Акварион, за да се срещна с група гадни старци. Накъде по-зле?!!!

   До мен бяха Ники и магьосникът ми. И двамата си отдъхнаха щом отговорих, че вече съм добре. Естествено, че не бях добре – не можех да се движа, вцепенен от ужас, но поне мислех. И не за зайчета, повярвайте ми.

   - Ангелите ни изкара, тъпанар такъв! – подхвана Ники – Как можа да се гътнеш ей така, още с потапянето във водата!

   - А, трябваше да ви предупредя, мадам! Негово Зло Величество не понася вода. Губи ума и дума щом влезе във вода. Но затова сме ние, верните слуги на Злото, за да му помагаме щом светлината и водата решат да водят неравностойна битка срещу Господаря. – Магьосникът завърши величавите си думи с леко потупване по гърдите. Мисля, че в гръдния му кош нищо не остана, след последното съживяване

   - Битка? Срещу водата? – Ники повдигна вежда – Ако съм знаела, че това му е слабостта, щях да го залея с вода още преди месец.  

   - Даааа~  Сигурен съм. – намесих се аз, взирайки се все така почти изплашено във водата. Един Зъл Лорд неможеше да си позволи да се уплаши от нещо, той самият трябваше да е УЖАС. Не е възможно да се изплашиш от себе си, нали. Ъ…Почти…. – Не разбирам как не се пробва да ми извадиш сърцето, докато бях в несвяст? – продължих аз

   Тя само посочи магьосника и въздъхна в нещо като „само този да не беше тук, ще видиш ти“ . Лека усмивка премина през лицето ми, двамата с нея бяхме заедно вече от цял месец и свикнахме на номерата си. Поне аз на нейните, моите собствени бяха безкрайни и гадни. И почти безкрайно гадни. След като видя, че няма как да ми избяга, Ники просто започна да ми помага в работата, явно седенето в окови не й се нравеше. Сега се разхождаше с окови и папки документация, която принципно аз трябваше да чета, но тя го правеше вместо мен. Колко удобно. Сега имам още повече време да мисля злите си планове!

   Спускахме се все по-надолу във водата, все по-надълбоко и ставаше все по-студено. И по-лепкаво. Имах сериозни проблеми с налягането на дъното, още една причина да мразя проклетата планета. На Ники очевидно й беше много забавно да ме гледа как се мъча, разбираемо, и аз се наслаждавам на мъките на другите.

   Но това нейно щастие беше мимолетно. Спускахме се от часове наред, може би половин ден, може би цял, дори два дена. Два дена в непрогледен мрак. За мен нямаше проблеми, аз така или иначе виждам в тъмното и общо взето не се нуждая от храна, магьосникът си беше мъртъв от поне 6-7 пъти, но Ники започна да изнемогва още в края на първия ден. Тъкмо се съвзех от нервния си срив и тя започна да залита немощно на платформата, с която се спускахме към дъното. Не говореше, не се опитваше да ме удря, не правеше хапливите си забележки. Само си седеше и си мълчеше. Можехме да дишаме заради специални наркотици, които ни инжектираха още преди да се потопим, но това явно не бе достатъчно при нея. В края на първия ден собствените ми грижи и страхове бяха изместени от нарастващото ми притеснение, да не би да й стане нещо. Беше по-бледа от мен.

   В началото на втория ден тя изведнъж загуби съзнание и тогава вече познах да се паникьосвам! Аз нищо не знаех за женската физиология и анатомия, нямах идея какъв е проблемът. Магьосникът ми знаеше още по-малко и от мен, не ми помагаше особено правейки коментари като „може да умре от глад“ или „да не би да е от налягането“. Върхът беше с „може наркотикът да е токсичен за тяхната раса“. Залутах се из платформата, чудейки се какво да правя. Никога не се бях молил, не вярвах в друго „божество“ освен себе си… Но сега изведнъж реших, че е добре да се помоля по-бързо да стигнем дъното, защото виждах как дишането й започва да спира.

Записките на Злия Лорд - XI - Почивка на море

На мое име се приписваха какви ли не злодеяния – изтребване на няколко раси, поробване на 5-6  планетарни системи, прилагането на няколко нови начина за разпит на пленници (всички до един много зли и много ефективни), взривяването на прочутата Крехска армада и дори избухването на една звезда. Последното въобще не беше по моя вина, аз просто спомогнах мъничко за редуцирането й до черна дупка, която по още по-голяма случайност се оказа в опасна близост до главната планета на една, малко недружелюбна към мен, раса и още по-случайно ги погълна. Не беше красиво, но пък задоволително ефектно. Докарах краля на В‘руките до сълзи.

Случаят с армадата не искам да коментирам, просто защото са намесени няколко опасни личности, три крокодила от Земята, една чаша кафе и аз, който попаднах там по чисто стечение на обстоятелствата – еднакво неблагоприятно както за мен, така и за командирът на главния кораб. Поне той така каза, след като се опитахме да разиграем сцена от Междузвездни войни, в която той упорстваше, че „силата е с него“, а аз още по-упорито му повтарях, че в открит космос силата на гравитацията не действа на кораба му. Нямаше време да се окажа прав, една идея по-късно армадата навлезе в астероидно поле, от което повече не излезе. Поне не и цяла.

Ники сигурно говореше за тези неща, на някои от които дори аз не вярвах. Особено на това, че съм бил изтезавал цялата кралска фамилия на Фригон 6. Протестирам, разбрахме се съвсем по човешки. Почти де, ако аз и те бяхме хора.  Де да можех да се разбера по същия начин с проклетниците от Злия Съвет. След онази кратка разправия с холограмнния разговор веднага почнаха да ми се извиняват, върнаха ми цялото командване и ме повишиха още един чин, аз дори вече не ги знам колко са и какви са. Само знам, че на хартия сега съм нещо като ултра, хипер, уникум зъл! От ЗЪЛ ПО–ЗЪЛ! И съм много самодоволен от това, само чаках да дойдат да си ме приберат.

На следващия ден пристигна цялата ми флотилия. Корабите се разположиха във въздушното пространство около мъничката база на жените и започна трескава подготовка по това да ми се кланят и извиняват. Те щяха да се молят за милост, аз нямаше да им я дам и всичко щеше да е наред . Очаквах делегацията с нетърпение, а до мен Ники тежко въздъхваше на всеки няколко минути. След като се изнервих и я попитах какво й става, тя кратко ми отговори:

- Ами, загубих надежда, че ще те убия и ще се измъкна оттук.

- А ти си имала такава? – учудих се престорено. Въобще не ми беше до нея в момента

- Е, мога да си мечтая поне, че ти разбивам главата в онази стена, нали?

- Вече не се ли пробва веднъж? Безуспешно, до колкото си спомням – заявих аз, колкото се можеше по-мазно и дразнещо.

В залата триумфално влезе моят магьосник и антураж от поне четиридесет слуги. Аз не се и помръднах, както повеляват Злите Закони. Последваха формалностите, после аз ги обсипах с куп цветущи думи, някои от които чух от жените, по свой адрес разбира се и накрая наредих да набучат всички на колове, освен магьосникът.

-Безупречно представяне, господарю! – подзе той, докато наблюдавахме как побиват на кол слугите – Както винаги, вие съумявате да поставите злата си същност и добрите(зли) маниери над всичко. Но мога ли да наруша вашето прекрасно настроение с една малко….лоша новина?

Аз извърнах поглед бавно и драматично зловещо. Гледах сянката да пада така над очите ми, че да ме прави да изглеждам още по-зъл. Отправих въпрос за какво става дума?

- Господарю, получихме официална покана от Злия Съвет, в която те настояват вие да се явите на планетата Акварион, планетарна система 65. Още утре.

- А не настояват ли да ги пратя и тях по дяволите? – попитах ядно аз

- Не, но искат да видят господарката Никиеру!

- Е, значи определено искат да ги пратя по дяволите. И дяволите ще са с нажежени остри вили ще ги бодат в задниците.

Акварион….Акварион…..Проклетата планета беше само от вода. Аз мразя вода. Мразя я във всичките й форми.

Но ще трябва да се подчиня, иначе ще излезе, че нарушавам Злия си кодекс. А какво е един Зъл Лорд без Злите си принципи.

Записките на Злия Лорд - X - От гледната точка на Ники

   Мислите, че животът е жесток! Че е несправедлив към вас, че ви тъпче и смазва! Мислите, че съдбата си играе лоша шега! Нещастните сте, бедни, недоразбрани или самотни.

Е, значи едва ли разбирате на МЕН какво ми е! От кралица, станах домашен любимец на някакъв откачен, базата ми беше полуразрушена от вражески кораби, хората ми не ми се подчиняват! Какво разбирате ВИЕ от това! Мислите, че сте нещастни – е как ви се струва невъоръженият ви пленник да помете цяла зала с обучени бойци и да ви вземе за заложник? КАК? Ако щете ме наричайте истерична, но на вас не са ви се случвали подобни неща! Така си и мислех!

   Тежко преживях последните събития. Уж си хванах прекрасен пленник, а той се оказа онзи Зъл Лорд! Когато ми го доведоха едвам се сдържах да не попитам дали не са се объркали нещо – пред мен стоеше един такъв русичък, слабичък. Направо миловиден, като се има предвид колко е зла расата им. Абе като ангелче беше!

   И после каква я стана! Както си и знаех, всички лордове са еднакви – с извратени съзнания и покварени умове! Аз се опитвах да му дам шанс, виждах как останалите момичета изпитват симпатии към него, казвах си: „Може пък аз да бъркам. Трябва да бъркам, трябва да са го принудили да върши такива неща.“. Е, сама си го направих – сама се забърках в тази каша и ето ме сега с каишка на врата, завързана за облегалката на собствения си трон и седя на пода…Мисля, че той ми отмъщава, за дето го проснахме два-три пъти.

Не му бях говорила от вчера, от както разбрах кой всъщност е. Седях мълчаливо и кротко, а у мен се прокрадваше слабо усещане за панически страх. Да, под бронята той беше слабичък, почти с човешки вид, но сложеше ли онази отвратителна маска се превръщаше пак в кошмарът на всички галактики – Злият Лорд, Господар на Ада, Предвестие на разрухата. Въобще имаше много имена, но те не се равняваха на бройката планети, които беше поробил. Нито пък на избитите от него народи.

   За Лархе от Текта се носеха легенди, всяка една от които включваше измирането на поне няколко стотин хиляди души и опустошаването на минимум десетина колонии.

   Обречена съм!

...

   Да не говорим, че имах известно раздвоение в отношението си към него. Той нищо лошо не ни правеше (освен, че всеки ден измисляше по нов начин как да ме унизи), дори спаси колонията ни от нападението на собствените си кораби. След онази холограмна комуникация нареди на собствените си хора да се погрижат за базата ни. Имам упоритото чувство, че има раздвоение на личността.

   Пред мен той не носеше маската, явно не ме считаше за някаква заплаха или не намираше за нужно да се държи, както той го наричаше подобаващо, пред „домашния си любимец“. Все пак при всеки мой опит да му извадя очите с голи ръце, той просто ме хващаше и ме просваше по гръб. Или ми извиваше ръцете, или ме дърпаше за веригата. Веднъж дори ме влачи така по целия коридор.

   Дори сега се беше настанил удобно и задълбочено четеше някаква книга. Представях си, че както си е седнал ще го нападна и ще го убия. Там беше проблемът – можех само да си мечтая за това. Зяпах го така настоятелно, че той накрая се обърна и ме изгледа въпросително:

   - Какво? Книгата ли искаш?

Аз не отговорих веднага. Все още се борех с чувствата си – не можех да повярвам, че това нещо пред мен беше изравнило със земята столицата на Враската империя.

   - Ей, Лархе? – попитах аз след малко

   - Ммм~? – отвърна той разсеяно, пак се беше зачел. Дори не ме погледна.

   - Защо постоянно четеш? – осмелих се да го попитам. Мълчанието ме потискаше, исках да говоря, независимо, че се страхувах в някакъв момент просто да не му кипне и да нареди да ме заколят. Той затвори книгата и заби замислен поглед в тавана.

   - Кой знае. Просто ми харесва, пък и какво друго да правя, когато седя сам в тронна зала.

   - А не се ли сърдиш, че се обръщам към теб по име?

   - Защо? Трябва ли да се сърдя? – виждах как весело пламъче играе в очите му. Когато бяхме сами в залата, той често се усмихваше и се смееше. Когато наоколо имаше други, вечно беше сериозен, гаден и заядлив.

   - Ами де да знам! Нали си лорд и никой не се обръща към теб по име! Очаквах, че ще наредиш да ме измъчват заради подобна обида.

   - Я! Много добра идея, искаш ли още сега да я приложим! – Лархе се разсмя при вида на пребледнялото ми лице. – Всъщност си права, ако някой друг посмее да ме нарече по име, ще наредя да му направят стотина прорезни рани и да го потопят в казан с вряло олио. Но не виждам причина да го правя и на домашния си любимец. – тук той ми се усмихна, почти изглеждаше мило, ако не беше повече от онзи тип усмивки, с които изпечените убийци те даряваха, след като ти кажеха, че „нищо лошо няма да ти се случи“. - Намирам го за забавно, да ме наричаш по име. Никой никога не го е правил. – добави той.

   - Тч… Защото ги е страх от теб! – добавих аз

   - Така и трябва. Иначе ми се качват на главата – обясни той

   -  МОЛЯ! – креснах в почуда – САМО заради това! Знаех си! Знаех си! Ти си егоцентричен, гаден, подъл и ЗЪЛ!

   - Знаеш ли, и ти ми се качваш на главата, но си още жива, нали! А и с подмазване няма да стигнеш далеч.

   - И всички онези неща за теб са истина! – продължих разпалено, в опит да го засегна поне по някакъв начин.

   - Хъммм~ Знам ли? В голяма част…Би трябвало.. – заяви Лархе и отново заби замислен поглед в тавана, оставяйки ме да крещя по него. Да ме игнорира му беше вече като хоби.

   Може и да беше зъл, но освен това, очевидно беше ужасно умен и с отвратително чувство за хумор. А, да не забравим и впечатляващото усърдие, с което ме вбесяваше всеки ден.

Дурна

Отне им половин час да стигнат до първите руини на града. До този момент Кий вече започваше да се изнервя от непрестанните въпроси, с които бе заливан и с облекчение посрещна „скръбната“ новина, че ще трябва да се разделят. Граничарите не припарваха в града, причините, за което, те не му обясниха. Така той се озова най-после сам, най-после можеше да посвети цялото си съзнание на своята задача.

Не се оказа трудно да намери, нещо като кръчма, понеже в града имаше само около десет здрави постройки и в една от тях, понастоящем, се помещаваше „Запойникът“ – звучно име, което си отиваше на мрачната стая. Кий влезе в нещо, което му напомняше повече на тъмница, отколкото на кръчма, било то дори най-долната и пропаднала такава. Половината покрив липсваше, на негово място се ширеше следобедното жарко небе. Очертаваше се тежък ден.

На единствената, самотна маса бяха насядали няколко човека и прегръщаха празни чаши, докато подвикваха на младото момиче, щуращо се покрай тях в опит да прибере стъклариите преди да ги изпотрошат. Тя отчаяно се мяташе около масата, докато те й подхвърляха ехидни закачки и още по-ужасяващи погледи. На Кий подобни гледки му бяха познати до болка, но правило номер едно гласеше „Никога не се прави на герой“ . Поне на това се беше научил след дълги години съжителстване с Лий, а както знаем, Лий имаше особено криворазбрана идея за героизъм, ако ще и кръчмарски да е. Е, до тук добре, в тази кръчма вода нямаше, какво остана да се надява някой от веселата компания да му отговори на належащите въпроси. Те го забелязаха, но тормозът над момичето беше толкова по-забавен, че изпратиха Кий само с ругатни да се маха (и няколко по-сочни),  защото той по-скоро приличаше на някой бедняк застанал жадно на входа на кръчмата с цел да проси, от колкото на достопочтен търговец, за какъвто в последно време се представяше. И „просякът“ се обърна да си тръгне, отчаян, че планът му да намери някаква информация в кръчмата се беше провалил напълно. Та нали кръчмите са местата за „социални контакти“ …

Не беше направил и крачка, когато нещо прелетя на милиметри от ухото му и се строши на хиляди кристалчета в краката му. „Опа, едната чаша вече умря. Почивай в мир, чаша.“ помисли си той, но ако не бяха виковете подире му, нямаше и да се сети, че чашата беше нечие оръжие, с което беше извършено посегателство над личността му. Кий се почувства въодушевен от вниманието, с което пияниците от кръчмата го даряваха, но намери и време да преработи в ума си няколко плана за евакуация, ако случайно реши да ги изколи до крак, след като премисли някои от думите, с които го наричаха в момента. Ние ще пропуснем тези думи.

Обърна се рязко, точно на време, за да хване и втората чаша. Девойчето от кръчмата вече се беше просълзило от радост, че поне една стъклария е оцеля. Веселата компания престана да ругае, особено след това шоу, което Кий им спретна – да хване летящ предмет на над 5 метра. Не че беше нещо особено, нека да не се лъжем, важна беше небрежността, с която нашият главен герой се направи, че хваща чашата. Това, че му върза късмета си е отделна тема.  Момиченцето се затича да му благодари от все сърце, но още преди да стигне до него, седящите наставаха. И стана страшно.

- Ей! Ти там? – подвикна му най-старият от компанията – Така като те гледам, не си тукашен. От де идеш и каква работа имаш с нас?

- Аз…Нямам работа с вас – на Кий му кипна. Той запази външно спокойствие, дори нотка не трепна в гласа му. Дори се опита да звучи учтиво, хич не му беше до проблеми точно сега. А и се присети как капитана на граничарите го заплашваше, че ще могат да го одерат жив. Той не направи нищо и когато един от мъжете хавана момичето за косите и го извлече обратно назад. Не помръдна. Не каза и дума. Не я погледна дори. Но си представяше как на мига призовава Аен и му заповядва да ги издуши всичките, възможно по-бавно и мъчително.

- Ха! Не на мене тия! Нахалник такъв, но ако кажеш кой си и какво искаш от нас – Четиримата Най-Велики, обещавам, че се разминеш само с по някой липсващ пръст. - -    

- Ама ще си жив де. – обади се друг от компанията и всички задружно се разсмяха.

„Хич не ми е ден. Още с влизането в града да попадна на магьосниците.“ помисли си Кий отчаяно. Дурнийците инстинктивно го намразиха, още от пръв поглед. „Сигурно е нещо от аурата ми“. Тежко въздъхна и се опита да им обясни, че е пътуващ търговец и т.н. Изпя си цялата заучена история и те го слушаха внимателно… А после наизвадиха оръжията и го нападнаха.

 Никой от тях не го нападна с магия, но Кий и не очакваше подобно нещо. Тези хора се пазеха от изтощение, което по никакъв начин не намаляваше риска от летящите към него ножове и саби. Проблемът се състоеше в това, как да се измъкне без да се налага да вади оръжие или още по-малко да използва магия. Но след като мил поглед и молитви не накараха пияниците да спрат, Кий вече обмисляше колко бързо и на къде да бяга. Е, винаги можеше да се обърне и да ги изколи, но колко ли добре щеше това да се отрази на престоя му в Дурна.

Четиримата му налетяха от различни посоки, опитвайки се да го приклещят. Опитът им почти хвана главния ни герой неподготвен, едно от остриетата се вряза в ръката му. Кий си даде сметка, че съвсем сериозно ги беше подценил, но пък драскотината добавяше известно количество драматизъм на ситуацията – той срещу четирима старци в смъртоносна схватка насред пустинята, заради една счупена чаша. Просто епично. Празните улици ехтяха от закани: „Ще те научим на уважение“ и „Ние сме законът на Дурна“ . Някой се провикна „Слава на нас Четиримата“, а Кий не престана да проклина късметът си, докато се опитваше да отбягва ударите. Накрая, след като видяха, че няма лесно да го заколят, пияниците просто го хванаха и го проснаха на земята с благородната цел „да си поговорят по-откровено“.

- Ти си шпионин! – крещеше му насреща брадат гигант, опасно ловък с ножа и не толкова   добър оратор. – Дошъл си да ни убиеш, нас, Гласът на Дурна! Искаше да премахнеш единствените защитници на закона тук!

- Ох! Не, в името на боговете! Аз съм просто търговец! – отчаяно се опита да обясни Кий

- На мен ли ще ми ги разправяш тия! Дявол такъв! Кой те праща? Казвай, иначе ще се простиш с някой крайник!

Кий нямаше време да отговори. Един от нападателите му небрежно посегна към препасаният на колана му меч. На този меч беше изобразен императорският герб с трите слънца – край с мисията му. Той тежко преглътна пясък и започна да призовава тотема си, щеше да направи едно доста запомнящо се бягство.

Прекъснаха го тежки стъпки. Към тях се беше приближил някакъв човечец, но гледната точка (от земята) не позволяваше да се види нищо от чертите му. Може би беше висок, на средна възраст, пълничък… „Още един ли? Само това ми липсваше! “ Помисли си Кий, докато се опитваше конвулсно да се изтръгне от ръцете на своите нападатели. За негово учудване, мъжът заговори с мек смирен глас и започна да моли четиримата да освободят своя пленник. Естествено те го наругаха и му изложиха доводите за „шпионин“, „демон“ и „син на Насфе“, от които последното Кий нямаше и идея какво е. Хич не искаше и да знае.

Записките на Злия Лорд - IX - Кой съм аз ли?

     Някъде бях сбъркал и то много. Въпросът беше как да оправим нещата, без много жертви от страна на (и без това) оскъдните ми, налични сили.

     Да, таванът се срути точно върху главата ми, по-точно – всичко се срути, но и преди да обърна поглед нагоре знаех какво ще ме гледа от там. Разбира се, аз и Ники бяхме невредими, главно заради покъртителното голямо количество джаджи екипирани в бронята ми. Иначе и двамата щяхме да се търкаляме на пода, под някое парче „таван“…Или поне някаква част от нас щеше да се търкаля, каквото остане….ако нещо останеше…

     „О, по дяволите!“ помислих си аз, когато се озовах под небе пълно с изтребители – СОБСТВЕНИТЕ ми изтребители!! В тронната зала влетяха паникьосаните стражници, но преди и да питат как сме, се върнаха обратно в още по-голям ужас. Единственото нещо, което изкрещях като заповед тогава беше „Вдигайте щитовете, мамицата ви!!“ . Явно разкривеното ми от гняв лице се беше оказало по-голям шок за жените, от колкото почернялото от машини небе. И с право, вече бях бесен.

     Изправих Ники на крака, тя явно беше в твърде голям шок, за да говори дори. Аз печелех от това, но ако се налагаше всеки път да ни нападат, за да си затваря тя устата, щеше да ми излезе през носа. Въобще, цялата тая каша с жените ми излизаше през носа. Трябваше да си седя аз в предишната планетарна система, да се разправям с демони ми беше доста по-лесно от колкото с хора  - тях поне като почнеш да ги изтезаваш не се чупеха в първите няколко часа. Новите ми придобивки не бяха толкова издръжливи, но пък оръжията им си ги биваше, както доказваха магнитните щитове, сега бляскащи в пурпурно червено пред очите ми. През това време Ники се окопити, разпитах я набързо с какво разполагаха в базата и….отговорът беше повече от задоволителен. Защото тези, които си позволяваха да ме нападат бяха собствените ми изтребители – наричаха се „Гарвани“ и бяха мое лично изобретение, ето защо перфектно знаех как да ги сваля от небето. Надянах отново задушаващата маска, време беше за работа.

     Едно от правилата на войната беше, че когато си Зъл Лорд –няма „свои“ и „чужди“ . Имаше такива, които ти се подчиняват в момента и такива, които трябваше да се научат на уважение. Почувствах се ужасно наскърбен от новия Лорд, който беше седнал на мястото ми и беше отхвърлил опитите ми за комуникация. Щом така искаше, щях да го залича от лицето на таз планета. Рядко побеснявах толкова, но бях доста докачлив относно властта си. Особено, ако някой я игнорираше.

     Връхлетях като гръмоносен облак в командната зала на базата. Много се постарах да си придам правилния вид, какъв Лорд щях да съм ако се страхувах от някаква си пасмина насъбрала се над мен. Блъснах стената яростно и доволно се усмихнах, когато прочетох в лицата на присъстващите неистов страх. Знаех как изглеждам, сякаш щях да ги убия всеки миг. За да засиля ефекта се движех така, сякаш аурата ми също се разхождаше и беше готова коли наред. Бомбардирането не спираше…Поне докато не наредих да активират лазерните бариери: 

     - Целете се в десните крила. – мрачно изкомандвах аз 

      И тогава се започна – от небето почнаха да валят метални късове. „Гарваните“ падаха като черен дъжд. А аз се смеех доволно. И истерично, за всеки случай, да не загубим ефекта. Последвалите събития няма нужда да описвам, на кратко – премазах ги. Да не се наричам Зъл Лорд, ако пък бях оставил и един жив от тези гадове. Наредих да доубият, ако някой беше останал жив, но едва ли се намираше такъв, след като се оказа, че жените си имат и прекрасно бойно снаряжение от танкове – новички и чистички.

     Малко по-късно вече седях в командната зала и се готвех за комуникация със своите, които след разгрома бяха решили все пак да говорят. Ники нервно се суетеше наоколо – напълно се беше съвзела, не млъкваше. Аз не се занимавах с оправии след битки, но тя явно много се грижеше всичко да е в ред – и машинариите и пострадалите. Беше ми интересно да гледам, по начало нашата раса беше на принципа, ако някой е ранен, да го доубиваме, защото така или иначе имахме машини, които служеха за „възвръщане“. На кратко, отдавна бяхме измислили начин да надвием смъртта, нищо, че аз упорито отказвах да умра, за да пробвам какво има от „другата страна“ . Някои казваха, че се натрупвал голям опит като умираш, аз смятам, че мога да натрупам повече опит с далеч по-безболезненото четене. Някои от колегите ми много ме мразеха заради това, още повече, че то не ми пречеше да съм доста по-успешен тактик от тях.

Ники даде и последните си заповеди и се обърна към мен:

     - Изненадана съм. Бях решила, че ще наредиш всички да умрат.

     - Моля. Това е напълно безсмислено хабене на слуги. Аз съм Зъл Лорд, не идиот.

     - Да де. – Ники направи кратка пауза, докато аз застанах в целия си блясък и зачаках началото на комуникацията. В този момент бях повече от доволен от победата си, но гледах да не ми личи твърде много. Зачаках началото на комуникационния канал, като междувременно упорито разсъждавах дали да взема Ники с мен, когато напусна базата на жените. Тя беше чудесен домашен любимец. Който сега се обърна към мен:

     - А! Да! Ти няма ли да ми кажеш поне как ти е името, Лорде, така и така, след тази комуникация изключвам всякакви шансове да се измъкнем от теб.

     - Толкова ли е важно? Можете спокойно да се обръщате към мен с „господарю“. – весело се засмях, защото Ники понече да ме удари в поредния пристъп на ярост, но за огромно нейно съжаление, просто я хванах и я преметнах по гръб. Тя успя да изстене само едно кратко „Ох“ и пред нас се отвори холограмната стена, а аз й прошепнах „Сега ще разбереш“.

     Смених физиономията набързо и когато разговорът започна, трябваше да играем по правилата. Бях се подготвил в цялото си мрачно снаряжение , ако не друго, смятам че ми отиваше да съм Зъл Лорд. Поне черната броня ми стоеше неотразимо добре. За мое учудване, пред мен стоеше нисичък и пълен мъж, с мустак, който метеше пода…и очи, които упорито ме предизвикваха. Никога не го бях виждал…Но вече го мразех. Разбира се, не му оставих време да каже дори дума, по-нисшите нямах право да се обаждат първи. За това аз скръстих ръце и започнах, докато той безпомощно тръгна да си отваря устата и си глътна езика:

     - Аз съм Лархе от система Текта, Лорд от първи ранг, владетел на 47 планетарни системи, понастоящем военачалник на 3-та инвазационна армия. – заявих гордо – А ти кой си, по дяволите? – попитах с възможно най-раздразнения и все пак пренебрежителен тон, на който бях способен. Човечецът беше замлъкнал. Всички бяха замлъкнали, жените ме гледаха втрещено, онзи от другата страна на разговора преглътна шумно. Ники се дръпна с крачка назад:

     - Ти…си….Лархе … - едвам промълви тя, преди панически ужас да задуши гласа й. Ударих се по главата и въздъхнах отегчено:

     - Ето защо не исках да казвам кой съм…

     Името ми беше по-известно дори от делата ми. Аз си бях роден за Зъл Лорд.

Записките на Злия Лорд - VIII - Почти като на филм

     Ако не се подпирах, главата ми сигурно щеше да падне и да се строполи на пода, да се поразходи малко из тронната зала и пак да се върне при мен, или каквото ще да е останало от нея. Раздразнението ми започваше да се излива в неконтролируеми изблици на гняв и сарказъм, които бяха прекъснати от срутването на тавана.

     А как се стигна до това ли? Сложно е. Да, то винаги е сложно. Измина само един ден от величествената ми битка с жените. О, каква битка беше – вилнях, и вилнях, и вилнях…и….Кого се опитвам да лъжа. Истината е, че имах у себе си гравитатор, който бях забравили да ми отнемат, конфискувайки добре екипираната ми броня. Иначе, как според вас, бих могъл да помета цяла зала за 10 минути – не се надценявам ЧАК толкова. Да обясним с прости думи – гравитаторът променя гравитацията – по-лека за мен, защото нашата раса е свикнала на по-лека гравитация от човешката и по-тежка за тях, за да ги обездвижа. Но не е нужно никой да знае за този малък трик. Аз просто съм адски бърз и адски силен, нали съм Лорд, как иначе.

     „Преговорите“ ми с кралицата минаха подобаващо добре – тя направо прояви учудващо разбиране относно ножа. После, разбира се, набързо подчиних колонията и се започна тежката разправия с преустройството. Строих ги набързо и кратко, точно и ясно си им зададох какво да правят. Защото всяка секунда беше фатална , ако успееха да се окопитят от първоначалния си ужас от мен – с величаещата ми особа беше свършено. Но, аз съм царят на терора все пак!!! За една нощ превърнах проклетата тронна зала в съвсем удобно място за пребиваване, значително по-хладно, обесих няколко индивида, решили да се окопитват от ужаса си твърде бързо и да вдигат бунт, а след това оковах кралицата им и я завързах за трона. За по-натам планирах някои и други хубави мъчения, важно беше да не изневерявам на традицията си – по една екзекуция на ден караше робите да проявяват невероятно разбиране към заповедите ми. И жените не правеха изключение. Макар, че тази бърза намеса се дължеше толкова на бронята ми, която си върнах, все пак маската беше направена от части човешка кожа, толкова и на малкото момиченце, което си избрах да предава заповедите ми на множеството . Впрочем, това беше същото нещо, което ме пазеше първата седмица в килията. То се казваше Токе и вършеше чудеса в подчиняването на иначе злобните жени.

     Така мина първата нощ. До сутринта всичко беше мирно и тихо и аз спокойно се настаних на трона, нетърпеливо чакайки Токе да донесе новини от главната ни база. Защото нещо започваше да ме човърка отвътре – защо цяла нощ главната ни база не отговаряше. „Да не са напуснали планетата?“  беше първата ми мисъл...Тя, обаче, започваше да бъде измествана от съвсем друга…. Но чудовището не ме остави да мисля дълго:

      - И какво сега? – бях я оставил вързана и на пода до трона, където си й беше мястото. Отегчено обърнах поглед към нея, сега беше важно и нейния страх да взема, което ми представляваше известна трудност. Изгледах я маниакално ледено, малко нервче потрепна на лицето ми. Не й отговорих, придържах се към тактиката с наказателното мълчание. Тя нервно потъркваше вързаните си китки. До някъде я съжалявах, доста тежко приемаше загубата си. Но като цяло – не ми пукаше.

     - НЕ ме игнорирай!! Чудовище такова! – разкрещя се тя изведнъж и наруши прекрасната ми тишина. В залата бяхме само двамата, защото не исках да я изпускам от поглед – като нищо да се освободи и да ме издебне в гръб. – Ти проклетник такъв…  Бла –бла …Смяташ да ни избиеш всички ли? Искам да знаеш, че ние сме малка колония ! Какво като ни избиеш, народът ни няма да тъжи за загубата ни и … – тук спрях да я слушам за известно време, докато се успокои. Все пак прекъснатата комуникация ме притесняваше, трябваше да се докопам до базата някак. Внезапно настъпилата тишина ме откъсна от мрачните мисли. Дори аз започнах да се потискам, нищо, че това беше като естествената среда, в която виреех като Зъл Лорд. Въобще, от както седнах на този трон, почти бях забравил своята зла натура. Оставайки почти сам в тишината свалих отново маската – задушавах се. Това явно я впечатли много и за това млъкна….След малко, обаче пак се обади:

     - Вече по-добре ли си – аз я изгледах втрещено, за пореден път ме „застрелваше“ с подобни реплики. А до преди секунди ме нареждаше сред най-великите злодеи на света. Не че бъркаше, аз бях особено известен с жестокостите си и няколко други подвиза, с които дори аз не се гордея.

     - А защо мислиш, че нещо ми има. И въобще, за какъв дявол ти е да се притесняваш за мен – троснато я попитах. Честно казано, даже не исках да се заяждам с нея, но…Нямаше как, държах на традициите – пленниците нямаха право да се обаждат, още по-малко да се притесняват за МЕН!! Към притеснението ми се добавяше и особено тънко раздразнение.

     - Защото си блед като стъкло, дяволите да те вземат. Не че нещо, ама твоите не отговарят, нали? – тя заби коментара право сърцето ми. Свъсих мрачно вежди. – Ще ни нападнат, а това означава, че ще пометат и НАС, заедно с тъпата ти, руса глава. Що‘ не вземеш да измислиш как да ни измъкнеш от тая каша, тъпако!!!! 

     - Лазиш ми по нервите, нали знаеш. – кратко отговорих аз. Много рядко повишавах тон, освен ако не беше преднамерено и с цел да накарам някой да получи удар само при вида на побеснялата ми физиономия. Тук мазна усмивка разкраси лицето й и понече да каже нещо, преди да я спра с възможно най-властният си жест – Просто млъкни, чудовище.

     - Чудовището си има име, нали знаеш!

     - Знам ли? Вие сте толкова назадначива раса, че може да нямате имена. Сигурно се кръщавате на първото нещо, което чуете – Тряс, Бам, Туп… Стига прави тези физиономии, наистина започваш да ме вбесяваш. Добре, чудовище, кажи как се казваш.

     - А! Най-после искаш да знаеш! Добре, ще ти кажа аз!! Ще те науча да се отнасяш по-уважително, защото аз съм кралица Никиеру Халетел Претевер ил Нур – императрица на глактика  Сефтерис. Сега няма ли да ме пуснеш, нищожество? – докато ми обясняваше тя беше вирнала нос и ме гледаше предизвикателно. Аз само наклоних глава и се подсмихнах възможно най-мазно.

     - Хеее~  Голям звяр съм си хванал, а …Ники….. – посъкратих прекалено дългото й име на бърза ръка, което доведе до поредното й избухване. Това адски много ме забавляваше.

    - Мразя те! – Ники буйно се опита да се освободи от оковите, абсолютно безуспешно. – Поне няма ли да ми кажеш твоето име. Или името ти е Зъл Лорд?

     Щях да отговоря. О, щях много да й кажа, хубаво да я наредя. Имаше много какво да й обяснявам, тъкмо беше на езика ми – Естествено, че си имам име, идиотка такава….

     И тогава таванът се срути.

Записките на Злия Лорд - VII - Моето зло Аз ~part 2 - Note to self: remember to destroy the world~

     Тежки размисли и страсти ме обземаха. До колкото това беше възможно, когато си окован здраво за стената.  Чувствах се подтиснат и то, не толкова заради всичко случило се до тук, колкото от факта, че ще да се НАЛОЖИ да направя АЗ нещо. Това беше трагедията в живота ми.

     Всеки знае, че Злите Лордове само заповядват. По дяволите, те не вършат САМИ работата. Е, освен мъченията. Не стига, че бях заловен, но и на това отгоре, щеше да ми се наложи да се освобождавам. Чаках достатъчно, за да си дам сметка, че вече някой друг седи на прекрасното ми мрачно кресло, с черепи и всякаквите му мрачни екстри, които подбирах – масажор, сваляща се облегалка, чекмедже с шишенца отрова, изскачащи ножове….ох….а знаете ли, колко трудно беше намирането на приставката за чаши. Вече си представям, какво ще причиня на всеки посмял да настани дебелия си задник на МОЕТО кресло.

     И в подобни ужасни терзания минаха ден или два. Знаех, че кодексът повелява, ако не се върна до седмица, че ме отписват. Тъй като не бях мъртъв, дори не бях на път да умирам, нямаше как да ме върнат. А откровено казано – аз не исках и да ме връщат, възкресенията хич не са ми по вкуса. Знаех, че са назначили вече друг лорд, на моето място. Но аз не се отчайвах от подобни подробности. Бях се примирил с мисълта, че ще се наложи да правя нещо, но поне като го правя, щеше да е впечатляващо. Припомних си всичко, което бях чел за жените от книгите и го обмислях старателно. Трябваше да е бягство подобаващо на моята Величава особа.

     После ме изкараха от тъмницата.

     В тронната зала пак се разнасяше подлудяващата сладникава миризма, но носът ми явно започваше да свива с тази особеност. И жените ме гледаха все така странно. И това вече не ми правеше впечатление. Готвех се за поредния словесен двубой с чудовището пред себе си. Вече беше 2:0 за нея. Проклета жена, до тук не се беше случвало някой да ме надхитря, залавя или каквото и да било.

     - О, здравей руса главо – поздрави ме ехидно тя. Така и не разбрах, защо ми се подиграват, при положение, че за нашата раса това беше белег, че принадлежиш към аристокрацията.

     - О, здравей полуголо чудовище – аз се наместих удобно на плочките пред трона, пред никой пак да ме е повалил. Скръстих ръце и зачаках неизбежния ефект . Тя почервеня като домат  от главата до петите. Не можах да се сдържа, мазна усмивка се разля върху лицето ми. Тя ме засипа с голям брой обръщения към родата ми, поне 10 поколения назад. О, забавното тепърва започваше. След като тя се поуспокои, все пак се зае с основната част на „преговорите ни“:

     - Все пак си станал по-приказлив. Седенето в килията те е накарало да премислиш поведението си – тя се позамисли и добави тихо – Поне до някъде….

     - А, не, нищо подобно. Даже започна да ми харесва в килията. Напомня ми за у дома, нали се сещаш – мрачно е и студено, не ужасно топло и задушно като тук.

     - Да, забравих, че вие се подвизавате в гадни дупки, плъхове такива. Е, хайде Лорде, реши ли да ми споделиш местонахождението на базите?

     - Ни най-малко . – Последва удар по главата. Изругах сърцераздирателно, но с нищо не показах, колко реално заболя. Тия луди ли са, ще ми строшат черепа!!!  Мисля, че жените силно подценяваха театралните ми умения. Аз не съм паднал от Марс, нищо че живях там поне няколко месеца. Те и да имаха намерение да ме измъчват, аз нямах намерение да стигаме до тази фаза на „преговорите“ въобще.

     -О, горкото – кралицата изведнъж се изправи и пристъпи към мен. Металните дрънкулки по нея зазвъняха дразнещо. – Силно ли те удариха. Няма, знаеш ли, сигурно ти изисква неимоверни усилия да сдържаш сълзите си. Обещавам, че няма повече така да те удрят.

     Аз бях силно потресен и изумен. Май си внушавах, разумът ми сигурно се беше замъглил от сладката смрад. Какво каза тя? Нима ме разбираше! Измънках нещо засрамено и наведох поглед. Кралицата беше видяла право в сърцето ми, беше видяла болката. И тази в главата ми също. Тя клекна пред мен и продължи:

     - Ти си тук от поне две седмици, но не направи нито един опит да се освободиш. Не се опита и да ни посегнеш, нищо че те пазиха деца. Ти не си обикновен Лорд? Ти не си като другите.

     Аз забих поглед в пода, още по-засрамено. Тази жена ми влизаше под кожата. Да, никога не съм се чувствал като други, тя го беше прозряла от пръв поглед. Приближаваше се все повече до лицето ми. Отвърнах й нещо като „и какво от това“. А тя просто ме погали по бузата и ми каза мило:

     - Не, няма нужда да ми казваш каквото и да било. Аз разбирам, дълбоко в душата си, ти си добър. Ти не си искал да ставаш такъв, принудили са те нали? Не се страхувай от тях, аз ще съм до теб, аз ще ти помогна да преодолееш тези демони. Нали. - кралицата леко отдръпна ръката от лицето ми. Бях сигурен, че ако ръцете ми не бяха вързани зад гърба ми и тях щеше да хване. Какво сърцераздирателно същество. Трогнах се дълбоко. Една сълза бавно се влече на пода, подсказвайки им за тежките душевни проблеми, над които разсъждавах, нищо, че погледът ми беше скрит зад русият ми перчем. Просто не можех да сдържа емоционалният си срив.

     После се извърнах, за да може кралицата да види погледът ми. ПОГЛЕДЪТ ми! Тя застина потресена и в пълно недоумение, а аз избухнах в истеричен смях. Впрочем, сълзите ми течаха, защото от поне пет минути стисках зъби, да не разваля сърцераздирателния момент.

     Само изчаквах залата да притихне в тотално недоумение, а после – после  умът ми превключи на други нива. Рязко се изтръгнах от ръцете на жените, които ме държаха и скъсах железните окови. Съборих ги с лек финт, после плавни и премерени удари ги отхвърлиха на доста голямо разстояние. А аз се сдобих с двете им копия. Кралицата падна на пода, жените се хванаха за оръжията и почнаха да крещят паникьосано.

     Твърде късно.

     Трябваха ми само няколко минути да помета насъбралото се множество. След още няколко минути вече водехме преговори – аз опрял нож в гърлото на кралицата, тя на колене пред залата потопена в кръв. Няма страшно, никого не убих, това не беше част от плана…само леко ги поосакатих. Жените ме гледаха ужасено, кралицата трепереше в ръцете ми. А аз отегчено се прозинах:

     - Така…В графикът ми за деня влизат само няколко неща, които е добре да запомните – кафе, четене, о, и да не забравим изтребването на някоя и друга раса. Сега, къде ми е кафето, жено?

Записките на Злия Лорд VI - Моето зло Аз ~part 1~

     Първо ме обзе адски гняв. О, аз съм способен и на по-добри представяния, един Зъл Лорд трябва да е наясно, че е задължително границите на неговия гняв да са над възможните. Или поне винаги да изглежда по-вбесен, от колкото някой може да си представи. Е мен ме биваше в това, бих казал, че дори ми се отдаваше да изглеждам гневен. Гневът ми нямаше същото въздействие, както Погледът, но определено си го бива. Пред МОЯ гняв и крале са треперили.

     Е, не и жените. Казах ли, че съм в АДА!!! Ще ме докарат до истерия, тия гадове! Преглътнах, запазих самообладание. Бях леден. Нищо, че ме обливаха горещи вълни от притеснение, не, не от това, че си позволяваха така да ме зяпат, а по-скоро от новозародилото се у мен чувството на това „да те заплюят в лицето“. Аз съм СТРАШЕН!! Аз съм ЗЪЛ!!! НЕ СЛАДЪК…..или каквото и там да ме нарекоха, вече не помня всички думи. И какво като съм рус, това си е отличителна черта на нашата раса. Освен това съм наясно, че съм слаб, но за това са ми измислили така удобната броня, за заблуда на врага(от която съм така трагично лишен в момента).

     Отчайвам се тотално.

     А какво, по-точно, трябваше да правя в подобна ситуация – сам, заобиколен от врагове. Последното нещо, на което можех да разчитам беше красноречие. Един Лорд, никога не разчита на красноречие! Когато си Зъл няма място за лигавщини, трябва с груба сила и кратки, ясни заповеди да налагаш власт.

     Ние от доста време знаем, че не съм типичен лорд, нали съм бил „сладък“ . Да ми целунат сладкия задник тогава!

           Кралицата прекъсна тези сантиментални откровения в моята душа. За миг бях забравил, че стотици малки очички ме зяпат все така очакващо. И какво, по дяволите, очакват от мен. 

          - Ти, явно, си първият мълчалив Лорд от вашата раса – заяви тя.

 Поразясни ми, че са залавяли и друг път наши експедиции. Някои от „колегите“ ми са се държали доста неподобаващо като пленници. Кодексът го изисква – като един Зъл Лорд бива заловен, той трябва да всее страх и смут в своите врагове, трябва да ги накара да съжаляват, че са го заловили. Един Лорд, трябва все така да бъде зъл, дори и да са тръгнали да го убиват. О, и драматично мрачен, да не го забравяме.

          Все още ме пронизваше с поглед, но резултатът от последната й реплика напълно я удовлетворяваше. Да….Как иначе, добре й се получи. 

         - Не благоволявам да разговарям с нисши раси – леденият ми глас проехтя в притихналата зала. Ако не друго, всички млъкнаха. Свъсих вежди и скръстих демонстративно ръце. Малко вирнах и глава, за малко щях да забравя този важен елемент. Ха, бях избрал точните думи, като по учебник...А с крайчеца на окото си се радвах на постигнатия ефект върху кралицата - око за око, реплика за реплика...

     Последва удар по главата, който ме просна на колене и дълго разяснение „къде се намирам“ . Любима ми стана фразата „да си знам мястото“. То в момента се очертаваше в няколко плочки на пода. Не беше кой знае какво място, нали. От кралицата научих и много неща за расите и други подобни идеи от гледната точка на жените. Честно казано ли? Това бяха най-големите глупости, които бях чувал в живота си и след като реших да споделя това с тях, те решиха да ме запознаят отблизо с копията си. Това беше първият път в живота ми, когато някой си позволяваше да ме нарани. Потресът ми бавно отстъпваше на чувството ми за мъст. Още малко…само още малко….

     И после ме оковаха и ме пъхнаха в затвора за няколко дни…..

На края на света

От устата му се изтръгна просто едно мъчително „мамка му“. Пред погледа му се простираше граничният град Дурна – пустиня на където ти видеше окото.

- А ти какво очакваше, Тлен Акер, Фортена, може би столицата? – жената се изсмя неприятно –  Виж, търговче, нямам идея защо си дошъл, но тук си имаме собствени правила за оцеляване. И понеже аз съм много добра душа – тук тя направи кратка пауза, за да се прокашля многострадално – аз ще ти ги кажа. Първо, пази онзи чувал на гърба си. Народа е гладен, хубава храна от месеци няма, за водата мисля, че вече си разбрал.  Второ, скрий си, моето момче, хубавото личице, че да не те отвлече някой от „търговците“. Не искам да продадат на части единствения ни гост от толкова време насам. И най-накрая – тя отново замлъкна, гласът й стана някак по-сух и далечен – чуеш ли ни да викаме – бягай. Бягай, колкото краката ти държат и не се обръщай назад. И се моли на боговете си да оцелееш.

След дадените оказания, малката им група, понастоящем в намален състав, се насочи към града. Едно време Дура беше известна като перлата на северните територии, но, както по-късно разбра, след поредното нападение, някакъв малоумник опустошил и последните резервоари вода, за да прави магия. Очевидно, напълно неуспешна, защото враговете бяха разрушили града почти до основи. Сред пясъчните дюни, десет-двайсет малки къщурки се мъчеха за оцеляване. Хора не се виждаха. Нито пък някакви следи от цивилизация. И ако Кий благоволеше в този момент да се върне към някакъв тип мисъл и да се изтръгне от изумлението си, щеше да отсъди, че това наистина е края на света. Това беше Дура, вероятно новият му дом.

Ние сме запознати с поначало не особено разговорливата му натура, но капитанът на неговия ескорт – жена на около тридесет, чиято структура добре се описваше от израза „едър кокал“ , упорито смяташе, че ще изтръгне нещо от него, ту го питаше за целта на пътуването му, ту за името му, от къде идваше, зададе му дори и по-интимни въпроси, чието съдържание ще пропуснем тактично. Явно всички дурийци бяха много разговорливи. На Кий това някак му напомняше на собствения му брат и така, до някъде, започна да се чувства у дома си. Разбира се, през времето на този разпит, очите му шареха из дюните и изпиваха гледката, той беше очаквал да се озове в оазис, нуждаеше се много неща, които тази Дура, не можеше да му предложи. Определено не и баня.
 - Ей, момче, ей! – гласът на капитана го изтръгна от унеса му. – Питам те бе, какво ще търси търговче тук, в Дурна?
 -  Не знаех, че е унищожена – кратко отговори той. Умът му бързо скалъпяше някаква достоверна история за живота му на търговец.
 - Ааа~ И какво носиш в дисагите – продължи да пита тя, докато другите двама мъже се подхилкваха дразнещо. Кий също продължи да й отговаря все така полуотнесено:
 - Разни работи. Дойдох уж на дурнийския празник, за да продам нещичко, но явно новината не е стигнала до мен.

        - Че ти да не си бил под полата на някоя дама, че не си чул за клането? – тримата му спътници се изсмяха истерично. Бяха го взели на подбив, явно отегчени от ужасяващо еднотипния живот в пустинята. Той не обърна никакво внимание на закачките им, само леко се подсмихна – начинът му на живот в последните две години рядко му позволяваше да припари до легло, какво оставаше за други екстри.
      - А магьосници? – попита на свой ред той, когато триото се успокои и спря да му се смее.
      - А? Какво? Магове ли? Няма такова нещо тука – заключи жената, чието име Кий вече беше забравил, а дали въобще и беше чул. Другите двама не го интересуваха по начало, за него те говореха на неразбираем дурийски акцент.

      - Никой? Дори свещеник ли нямате? – учудено попита той.
- Не, няма. Всичките измряха, когато Ефемер се опита да направи водната стена, нали се сещаш, удавиха се. Че за какво са ти магове, търговче, да не те е страх. О, не бой се, ние ще те пазим, ако случайно някое чудовище реши да те припари.

„Малко се съмнявам това да стане“ промърмори той на себе си и започна да уверява своята водачка, че се чувства в пълна безопасност с нея. Така измъкна и още малко информация относно „защитата“ на града или по-точно липсата й. Отне му малко време да сортира истината от преувеличените истории, но криво-ляво разбра, че едно време процъфтяващата Дурна се е оказала лесна мишена за вражеската войска, те са избили всички магьосници и за момента в града се подвизаваха само петима с някакви сили и само един, който можеше да върти меч (като изключим тримата граничари) – ковача. Това го устройваше напълно за момента.

Отне им половин час да стигнат до първите руини на града. До този момент Кий вече започваше да се изнервя от непрестанните въпроси, с които бе заливан и с облекчение посрещна „скръбната“ новина, че ще трябва да се разделят. Граничарите не припарваха в града, причините, за което, те не му обясниха. Така той се озова най-после сам, най-после можеше да посвети цялото си съзнание на своята задача......

 .....следва продължение....

Учител - ученик

-Не, почни от начало. – вечно отегченият и напоследък изключително дразнещият я тон на Грейдън отново я прекъсна по средата на мъчителното за нея рисуване на печата, а Алекс толкова се стараеше този път. Тя вдигна ръцете си в знак на погром и остави тебешира да падне от вкочанените й пръсти.

-Къде сгреших този път ако смея да попита, о велики? И моля те ми припомни, защо изобщо трябва да правя това, знаеш че предпочитам грубата сила - да танцувам с меча, да виждам как кръвта на враговете ми напуска телесните им останки. Защо трябва да се уча как да рисувам печати или пентаграми или въобще да се занимавам с какъвто и вид магия?

Старият господар дори не си направи труда да я погледне, просто въздъхна театрално и започна да обяснява с онази простота, на която се радват малките сополанковци, когато зададат риторичен въпрос на някой възрастен, а отговорът често беше циничен( цинизма се измерва в години, защото колкото повече си живял, толкова повече си видял и знаеш, че живота е едно гадно и подло място и няма никаква надежда където и да търсиш, а това те прави циничен. А Грейдън беше съществувал от почти зората на сътворението, което го правеше самото въплъщение на цинизма и сарказма.).

-Първо. Не си сгрешила никъде, напротив този път очертанията бяха перфектни и дори надписите бяха верни и на място... –вдигна лениво ръка да предотврати пороя от протест, който се задаваше откъм страна на ученичката му. – А защо съм те спрял и искам отначало, чисто мое хрумване, но измъчената ти физиономия, докато се опитваше да нарисуваш всичко правилно ми доставя някакво извратено удоволствие и не искам скоро да ми го отнемеш.

Този път се наложи да действа бързо, за да избегне точно запратения към лицето му тебешир. Отпи голяма глътка от подсладеното вино преди да продължи.

-Второ. Налага се да разпознаваш печатите и пентаграмите и всички видове капани, на които може да попаднеш, защото не всеки път врагът, пред когото ще се изправиш, ще е тъпа горила тъкмо слязла от клоните на някоя палма и хванала голяма бухалка. Напротив, повечето ти противници ще са ловки хитри и често магове. За това трябва освен физическата подготовка да имаш и нещо тук. –и потупа челото си с елегантния си показалец. – Не искам да си поредната горила Алекс, щом си успяла да дойдеш тук при мен, значи освен ловкостта и грациозността на котка имаш и добри магически способности. – Грейдън се наведе леко напред с ехидна усмивка разкриваща острите му драконови зъби и добави. – Не искаш ли да разкриеш целия си потенциал, миличко и да излетиш от тази клетка по-бързо?

Младата пазителка му отвърна със същата усмивка, но с добавка и злобен поглед.

-Приличам прекалено много на теб старче, за да ме поучаваш така. Не забравяй, че аз съм тази носеща най-много от твоята същност, но се питам едно - ти какво би правил тук без мен? Отново би изпаднал в хилядолетна депресия в тази своя клетка, от която не можеш да се освободиш, не ме отпъждай толкова бързо. Освен, че ще развия, както ти сам каза, целия си потенциал, ще науча и всичко, което можеш да ми предложиш и тогава чак ще си тръгна. Но за момента, колкото и да не искам да призная, си прав. Сега кой печат искаш?

Грейдън се облегна удобно в пухкавият си диван, мислейки как следващия път да подразни любимата си играчка.

Записките на Злия Лорд V - В Ада

Да започнем от там, от където тоталното ми унижение започна…. А, да, сетих се – това беше великият, даже фамозен момент, в който нещо, което ми стига до кръста ме изкара от килията с електрическа вилица. Опитах се приложа върху  „жената“ своя най-зъл поглед (по-познат просто като Погледът), но поради невероятния ми потрес, явно се получаваше точно обратен ефект. През целия път до тронната зала малкото нещо не спря да се смее и да ми казва, че съм забавен. Какво изобщо значи да си „забавен“ !!!????? Реших да не говоря и да не се обръщам, не исках вилата да изпържи задните ми части, защото жената се смееше конвулсно и упорито тресеше оръжието в опасна близост до някои мои важни части. Още малко и щях да стана първият Лорд без….атрибути…. И на това отгоре, имунитетът на тези същества към страшните ми погледи и властен глас беше потресаващ. Аз съм в АДА!!!!

Тронната зала беше точно обратното на собствената ми и обстановката ме потискаше допълнително – весели бели перденца се вееха от лек полъх, а някаква сладникава миризма се залепваше за носа ми и ме караше да кихам. Бях в зала пълна с жени – хиляди жени! Отляво, отдясно, пред мен, зад мен се затваряше кръга. Всички се хихикаха злобно и ме оглеждаха от главата до петите, от което ме побиваха тръпки. Сега разбирам как се чувстват животните, когато ги избира готвача за вечеря. Сигурно и мен ме бяха чакали да умра от глад и след това да натъпчат трупа ми с някакви смрадливи сладки билки и да ме изядат. Всички знаят, че жените правят това. Затова спрях безцеремонно насред залата. Изправих стойка и вирнах нос под перфектният за това ъгъл, този от който носа изглеждаше най-остър и сянката му най-злобна, а след това присвих очи и изкривих устата, придавайки си вид „умрете нищожества“. Дори сбърчих вежди за по-голям ефект, все пак трябваше да си придам зъл вид, така де, на Зъл Лорд – ако ще мра, ще е както трябва и в правилната поза, разбира се – много драматична…и зла…

Това, което последва го запомних за цял живот.

Залата избухна в бурни аплодисменти и смях…

Проклетите животни ми се радваха…

Аз наистина съм в Ада…О, Лорд Инглип, поне ме убий, че да се спре с това унижение….

Въздъхнах безнадеждно и скрих огорчения си поглед в пода, той поне ме разбираше, жените го тъпчеха всеки ден. А и проклетата бяла зала продължаваше да ме депресира.  Застанах пред трон, на който седеше слаба жена, висока колкото човеците, които бях виждал. Всички жени си приличаха до тук – бяха малки и облечени в брони, но тази тук носеше само някакви бели дрипи, които покриваха част от нея и метални късове по ръцете и краката си. Това съвсем затвърди мнението ми, че жените са пълни диваци и животни! Кралицата майка?! Тя изви въпросително вежда, като не откъсваше поглед от мен. А аз стисках зъби - О, ужасно е просто, аз ги чувах какво си шушукат. „ Те руси ли са всичките?“; „Колко е слаб.“; „Да не сме объркали лорда, този нещо не ми изглежда зъл?“….т.н. Но най-много ме нарани последната обида. Кралицата им направи знак, злата притихна. Аз напрегнах нерви, готвех се за дуел на волите – сега трябваше тя да заговори със злобен глас и двамата да спорим, после да ме пратят на някое изпитание на смелостта и аз да се докажа, да ме признаят за техен крал….ъ…Отнесох се. Както и да е... Най-много щях да я погледна злобно, да й кажа нещо ехидно и тя да нареди да ми отрежат мъжеството!!! План УЖАС– Ужасно Жестоко Активно Стресиране- беше в действие. Мълчах възможно най-злобно.

После кралицата се усмихна широко, засмя се и заби последния нож в гърба ми:

                - О, ама той бил много сладък!

По-жестока обида никога не ми бяха нанасяли….

Кехлибар

Когато стигна пещерата беше вече непрогледен мрак. Гадна и лепкава тъма, която караше очите да примигват жално в нищото. Не че имаше значение. След няколкото години прекарани в Бялата кула, Ари се бе научила на всякакви трикове, които й позволяваха да вижда в тъмното. И тя влезе смело в пещерата – с онази наперена походка, която беше тренирала толкова дълго, горда и непреклонна, пазителка на доброто и реда в цялото си величие и мощ. Кехлибарените й очи блестяха с мъртво сияние.

Няколко минути походи из пустите каменни зали и най-накрая достигна до заветната цел – в края на пещерата, вместо камък, се издигнаха огромни двери.  Времето и водата не им бяха простили – някога червеният им цвят сега беше блед  оттенък на засъхнала кръв, а руните напълно се бяха изтрили. Металът бе започнал да се разпада, но въпреки това портите се държаха здраво впити в камъните. Имаше нещо красиво и меланхолично в тези забравени стражи, там в дъното на планината – колко ли красиви са били, как гордо са посрещали и изпращали гостите си, как ли са плашели своите врагове. Да, тези двери бяха пазили своите тайни от стотици години, необезпокоявани и непревземаеми.

Ари ги разби с един точно премерен удар на меча, а после все така тихо навлезе в същинския мрак. Долу в тъмата се виеха стълби, а на края им, в центъра на планината се извисяваше прекрасният Лунен дворец. Вяла злост играеше в кехлибарените й очи, а божествения меч закачливо трептеше в ръката й, предвкусвайки какво ще последва – долу, на последното стъпало ги чакаха онези, които пазеха двореца си…

И те до един бяха мъртви от много време насам….

Изумруд

Кръвта още не беше засъхнала по острието на меча му, когато още един се появи иззад ъгъла, беше по-голямо от предишните. То инстинктивно се спря и можеше да се прочете погнусата и страхът, о да страхът, в погледа на съществото. Противното създание, колкото и безмозъчно да беше, усещаше присъствието на хищник пред себе си и всичките му инстинкти крещяха да се обърне и да побегне далеч от това ужасно място, но заповедите, които бе получил не му позволяваха да направи това. Почна да пристъпва бавно и се бореше с всяка крачка, която правеше, забърза – знаеше, че отива към сигурната си смърт, но трябваше да изпълни заповедите. Не трябваше да разочарова Господаря си. Каквото и да му струваше щеше да остави поне една рана на противника си преди да бъде разсечен. Хищникът не помръдваше пред него, дори не го поглеждаше, сигурно не го беше забелязал в тъмнината и това му даде кураж. С цялата си сила се хвърли към него и насочи атаката към врата му. Нещо го спря още както беше във въздуха. Дългите му нокти почти докосваха бялата кожа. После я усети, пронизващата болка, която се разля из цялото му тяло. Докато падаше видя очите, които го наблюдаваха в жалката му смърт. В животинско му съзнание се прокрадна мисълта, че чувства облекчение, че не е видял очите му преди да нападне, защото нямаше да има волята да устои на първичното желание да избяга. Същевременно се радваше, че ще забрави изумрудения цвят скоро в смъртта си.

Изваждайки меча си от тялото на последния изрод, Лий не откъсваше поглед от него. Чудеше се какво ли минава през главата на подобно създание преди да умре, най-вероятно нищо. Обръщайки се да излезе от тъмната алея, той остави зад гърба си 8 тела и разширяваща се локва от черна кръв. Нощта беше млада и изпълнена с ужаси, които той смяташе да открие или да остави да бъде открит от тях.