Записките на Злия Лорд - IX - Кой съм аз ли?

     Някъде бях сбъркал и то много. Въпросът беше как да оправим нещата, без много жертви от страна на (и без това) оскъдните ми, налични сили.

     Да, таванът се срути точно върху главата ми, по-точно – всичко се срути, но и преди да обърна поглед нагоре знаех какво ще ме гледа от там. Разбира се, аз и Ники бяхме невредими, главно заради покъртителното голямо количество джаджи екипирани в бронята ми. Иначе и двамата щяхме да се търкаляме на пода, под някое парче „таван“…Или поне някаква част от нас щеше да се търкаля, каквото остане….ако нещо останеше…

     „О, по дяволите!“ помислих си аз, когато се озовах под небе пълно с изтребители – СОБСТВЕНИТЕ ми изтребители!! В тронната зала влетяха паникьосаните стражници, но преди и да питат как сме, се върнаха обратно в още по-голям ужас. Единственото нещо, което изкрещях като заповед тогава беше „Вдигайте щитовете, мамицата ви!!“ . Явно разкривеното ми от гняв лице се беше оказало по-голям шок за жените, от колкото почернялото от машини небе. И с право, вече бях бесен.

     Изправих Ники на крака, тя явно беше в твърде голям шок, за да говори дори. Аз печелех от това, но ако се налагаше всеки път да ни нападат, за да си затваря тя устата, щеше да ми излезе през носа. Въобще, цялата тая каша с жените ми излизаше през носа. Трябваше да си седя аз в предишната планетарна система, да се разправям с демони ми беше доста по-лесно от колкото с хора  - тях поне като почнеш да ги изтезаваш не се чупеха в първите няколко часа. Новите ми придобивки не бяха толкова издръжливи, но пък оръжията им си ги биваше, както доказваха магнитните щитове, сега бляскащи в пурпурно червено пред очите ми. През това време Ники се окопити, разпитах я набързо с какво разполагаха в базата и….отговорът беше повече от задоволителен. Защото тези, които си позволяваха да ме нападат бяха собствените ми изтребители – наричаха се „Гарвани“ и бяха мое лично изобретение, ето защо перфектно знаех как да ги сваля от небето. Надянах отново задушаващата маска, време беше за работа.

     Едно от правилата на войната беше, че когато си Зъл Лорд –няма „свои“ и „чужди“ . Имаше такива, които ти се подчиняват в момента и такива, които трябваше да се научат на уважение. Почувствах се ужасно наскърбен от новия Лорд, който беше седнал на мястото ми и беше отхвърлил опитите ми за комуникация. Щом така искаше, щях да го залича от лицето на таз планета. Рядко побеснявах толкова, но бях доста докачлив относно властта си. Особено, ако някой я игнорираше.

     Връхлетях като гръмоносен облак в командната зала на базата. Много се постарах да си придам правилния вид, какъв Лорд щях да съм ако се страхувах от някаква си пасмина насъбрала се над мен. Блъснах стената яростно и доволно се усмихнах, когато прочетох в лицата на присъстващите неистов страх. Знаех как изглеждам, сякаш щях да ги убия всеки миг. За да засиля ефекта се движех така, сякаш аурата ми също се разхождаше и беше готова коли наред. Бомбардирането не спираше…Поне докато не наредих да активират лазерните бариери: 

     - Целете се в десните крила. – мрачно изкомандвах аз 

      И тогава се започна – от небето почнаха да валят метални късове. „Гарваните“ падаха като черен дъжд. А аз се смеех доволно. И истерично, за всеки случай, да не загубим ефекта. Последвалите събития няма нужда да описвам, на кратко – премазах ги. Да не се наричам Зъл Лорд, ако пък бях оставил и един жив от тези гадове. Наредих да доубият, ако някой беше останал жив, но едва ли се намираше такъв, след като се оказа, че жените си имат и прекрасно бойно снаряжение от танкове – новички и чистички.

     Малко по-късно вече седях в командната зала и се готвех за комуникация със своите, които след разгрома бяха решили все пак да говорят. Ники нервно се суетеше наоколо – напълно се беше съвзела, не млъкваше. Аз не се занимавах с оправии след битки, но тя явно много се грижеше всичко да е в ред – и машинариите и пострадалите. Беше ми интересно да гледам, по начало нашата раса беше на принципа, ако някой е ранен, да го доубиваме, защото така или иначе имахме машини, които служеха за „възвръщане“. На кратко, отдавна бяхме измислили начин да надвием смъртта, нищо, че аз упорито отказвах да умра, за да пробвам какво има от „другата страна“ . Някои казваха, че се натрупвал голям опит като умираш, аз смятам, че мога да натрупам повече опит с далеч по-безболезненото четене. Някои от колегите ми много ме мразеха заради това, още повече, че то не ми пречеше да съм доста по-успешен тактик от тях.

Ники даде и последните си заповеди и се обърна към мен:

     - Изненадана съм. Бях решила, че ще наредиш всички да умрат.

     - Моля. Това е напълно безсмислено хабене на слуги. Аз съм Зъл Лорд, не идиот.

     - Да де. – Ники направи кратка пауза, докато аз застанах в целия си блясък и зачаках началото на комуникацията. В този момент бях повече от доволен от победата си, но гледах да не ми личи твърде много. Зачаках началото на комуникационния канал, като междувременно упорито разсъждавах дали да взема Ники с мен, когато напусна базата на жените. Тя беше чудесен домашен любимец. Който сега се обърна към мен:

     - А! Да! Ти няма ли да ми кажеш поне как ти е името, Лорде, така и така, след тази комуникация изключвам всякакви шансове да се измъкнем от теб.

     - Толкова ли е важно? Можете спокойно да се обръщате към мен с „господарю“. – весело се засмях, защото Ники понече да ме удари в поредния пристъп на ярост, но за огромно нейно съжаление, просто я хванах и я преметнах по гръб. Тя успя да изстене само едно кратко „Ох“ и пред нас се отвори холограмната стена, а аз й прошепнах „Сега ще разбереш“.

     Смених физиономията набързо и когато разговорът започна, трябваше да играем по правилата. Бях се подготвил в цялото си мрачно снаряжение , ако не друго, смятам че ми отиваше да съм Зъл Лорд. Поне черната броня ми стоеше неотразимо добре. За мое учудване, пред мен стоеше нисичък и пълен мъж, с мустак, който метеше пода…и очи, които упорито ме предизвикваха. Никога не го бях виждал…Но вече го мразех. Разбира се, не му оставих време да каже дори дума, по-нисшите нямах право да се обаждат първи. За това аз скръстих ръце и започнах, докато той безпомощно тръгна да си отваря устата и си глътна езика:

     - Аз съм Лархе от система Текта, Лорд от първи ранг, владетел на 47 планетарни системи, понастоящем военачалник на 3-та инвазационна армия. – заявих гордо – А ти кой си, по дяволите? – попитах с възможно най-раздразнения и все пак пренебрежителен тон, на който бях способен. Човечецът беше замлъкнал. Всички бяха замлъкнали, жените ме гледаха втрещено, онзи от другата страна на разговора преглътна шумно. Ники се дръпна с крачка назад:

     - Ти…си….Лархе … - едвам промълви тя, преди панически ужас да задуши гласа й. Ударих се по главата и въздъхнах отегчено:

     - Ето защо не исках да казвам кой съм…

     Името ми беше по-известно дори от делата ми. Аз си бях роден за Зъл Лорд.