Дурна

Отне им половин час да стигнат до първите руини на града. До този момент Кий вече започваше да се изнервя от непрестанните въпроси, с които бе заливан и с облекчение посрещна „скръбната“ новина, че ще трябва да се разделят. Граничарите не припарваха в града, причините, за което, те не му обясниха. Така той се озова най-после сам, най-после можеше да посвети цялото си съзнание на своята задача.

Не се оказа трудно да намери, нещо като кръчма, понеже в града имаше само около десет здрави постройки и в една от тях, понастоящем, се помещаваше „Запойникът“ – звучно име, което си отиваше на мрачната стая. Кий влезе в нещо, което му напомняше повече на тъмница, отколкото на кръчма, било то дори най-долната и пропаднала такава. Половината покрив липсваше, на негово място се ширеше следобедното жарко небе. Очертаваше се тежък ден.

На единствената, самотна маса бяха насядали няколко човека и прегръщаха празни чаши, докато подвикваха на младото момиче, щуращо се покрай тях в опит да прибере стъклариите преди да ги изпотрошат. Тя отчаяно се мяташе около масата, докато те й подхвърляха ехидни закачки и още по-ужасяващи погледи. На Кий подобни гледки му бяха познати до болка, но правило номер едно гласеше „Никога не се прави на герой“ . Поне на това се беше научил след дълги години съжителстване с Лий, а както знаем, Лий имаше особено криворазбрана идея за героизъм, ако ще и кръчмарски да е. Е, до тук добре, в тази кръчма вода нямаше, какво остана да се надява някой от веселата компания да му отговори на належащите въпроси. Те го забелязаха, но тормозът над момичето беше толкова по-забавен, че изпратиха Кий само с ругатни да се маха (и няколко по-сочни),  защото той по-скоро приличаше на някой бедняк застанал жадно на входа на кръчмата с цел да проси, от колкото на достопочтен търговец, за какъвто в последно време се представяше. И „просякът“ се обърна да си тръгне, отчаян, че планът му да намери някаква информация в кръчмата се беше провалил напълно. Та нали кръчмите са местата за „социални контакти“ …

Не беше направил и крачка, когато нещо прелетя на милиметри от ухото му и се строши на хиляди кристалчета в краката му. „Опа, едната чаша вече умря. Почивай в мир, чаша.“ помисли си той, но ако не бяха виковете подире му, нямаше и да се сети, че чашата беше нечие оръжие, с което беше извършено посегателство над личността му. Кий се почувства въодушевен от вниманието, с което пияниците от кръчмата го даряваха, но намери и време да преработи в ума си няколко плана за евакуация, ако случайно реши да ги изколи до крак, след като премисли някои от думите, с които го наричаха в момента. Ние ще пропуснем тези думи.

Обърна се рязко, точно на време, за да хване и втората чаша. Девойчето от кръчмата вече се беше просълзило от радост, че поне една стъклария е оцеля. Веселата компания престана да ругае, особено след това шоу, което Кий им спретна – да хване летящ предмет на над 5 метра. Не че беше нещо особено, нека да не се лъжем, важна беше небрежността, с която нашият главен герой се направи, че хваща чашата. Това, че му върза късмета си е отделна тема.  Момиченцето се затича да му благодари от все сърце, но още преди да стигне до него, седящите наставаха. И стана страшно.

- Ей! Ти там? – подвикна му най-старият от компанията – Така като те гледам, не си тукашен. От де идеш и каква работа имаш с нас?

- Аз…Нямам работа с вас – на Кий му кипна. Той запази външно спокойствие, дори нотка не трепна в гласа му. Дори се опита да звучи учтиво, хич не му беше до проблеми точно сега. А и се присети как капитана на граничарите го заплашваше, че ще могат да го одерат жив. Той не направи нищо и когато един от мъжете хавана момичето за косите и го извлече обратно назад. Не помръдна. Не каза и дума. Не я погледна дори. Но си представяше как на мига призовава Аен и му заповядва да ги издуши всичките, възможно по-бавно и мъчително.

- Ха! Не на мене тия! Нахалник такъв, но ако кажеш кой си и какво искаш от нас – Четиримата Най-Велики, обещавам, че се разминеш само с по някой липсващ пръст. - -    

- Ама ще си жив де. – обади се друг от компанията и всички задружно се разсмяха.

„Хич не ми е ден. Още с влизането в града да попадна на магьосниците.“ помисли си Кий отчаяно. Дурнийците инстинктивно го намразиха, още от пръв поглед. „Сигурно е нещо от аурата ми“. Тежко въздъхна и се опита да им обясни, че е пътуващ търговец и т.н. Изпя си цялата заучена история и те го слушаха внимателно… А после наизвадиха оръжията и го нападнаха.

 Никой от тях не го нападна с магия, но Кий и не очакваше подобно нещо. Тези хора се пазеха от изтощение, което по никакъв начин не намаляваше риска от летящите към него ножове и саби. Проблемът се състоеше в това, как да се измъкне без да се налага да вади оръжие или още по-малко да използва магия. Но след като мил поглед и молитви не накараха пияниците да спрат, Кий вече обмисляше колко бързо и на къде да бяга. Е, винаги можеше да се обърне и да ги изколи, но колко ли добре щеше това да се отрази на престоя му в Дурна.

Четиримата му налетяха от различни посоки, опитвайки се да го приклещят. Опитът им почти хвана главния ни герой неподготвен, едно от остриетата се вряза в ръката му. Кий си даде сметка, че съвсем сериозно ги беше подценил, но пък драскотината добавяше известно количество драматизъм на ситуацията – той срещу четирима старци в смъртоносна схватка насред пустинята, заради една счупена чаша. Просто епично. Празните улици ехтяха от закани: „Ще те научим на уважение“ и „Ние сме законът на Дурна“ . Някой се провикна „Слава на нас Четиримата“, а Кий не престана да проклина късметът си, докато се опитваше да отбягва ударите. Накрая, след като видяха, че няма лесно да го заколят, пияниците просто го хванаха и го проснаха на земята с благородната цел „да си поговорят по-откровено“.

- Ти си шпионин! – крещеше му насреща брадат гигант, опасно ловък с ножа и не толкова   добър оратор. – Дошъл си да ни убиеш, нас, Гласът на Дурна! Искаше да премахнеш единствените защитници на закона тук!

- Ох! Не, в името на боговете! Аз съм просто търговец! – отчаяно се опита да обясни Кий

- На мен ли ще ми ги разправяш тия! Дявол такъв! Кой те праща? Казвай, иначе ще се простиш с някой крайник!

Кий нямаше време да отговори. Един от нападателите му небрежно посегна към препасаният на колана му меч. На този меч беше изобразен императорският герб с трите слънца – край с мисията му. Той тежко преглътна пясък и започна да призовава тотема си, щеше да направи едно доста запомнящо се бягство.

Прекъснаха го тежки стъпки. Към тях се беше приближил някакъв човечец, но гледната точка (от земята) не позволяваше да се види нищо от чертите му. Може би беше висок, на средна възраст, пълничък… „Още един ли? Само това ми липсваше! “ Помисли си Кий, докато се опитваше конвулсно да се изтръгне от ръцете на своите нападатели. За негово учудване, мъжът заговори с мек смирен глас и започна да моли четиримата да освободят своя пленник. Естествено те го наругаха и му изложиха доводите за „шпионин“, „демон“ и „син на Насфе“, от които последното Кий нямаше и идея какво е. Хич не искаше и да знае.