Първо ме обхвана тревога, от онази неестествената, която те
обхваща, когато осъзнаеш, че си изпуснал някъде ключовете, а ги намираш всъщност
дълбоко заровени в джоба, под носните кърпи, няколко банкноти, листчето с
покупките, две копчета и една смачкана визитна картичка, на която едно време е
пишело нещо като „Китайски ресторант Цун Мун, безплатна доставка…“ Впрочем,
китайското им беше най-доброто в разстояние от около три човешки галактики,
жалко, че трябваше да убием собственика – беше започнал твърде много да се меси
в нашите работи и да ни пречи.
После ме хванаха адските бесове, които дори обесването на
няколко Последователи на Вярата не можаха да смекчат. Гледах екзекуциите без
интерес и дори, когато една от жертвите ми ме прокле с „Конгдаг да те прободе с
предните си рога в очите и да ти надъвче мозъка“ не ми стана по-добре, макар че
си записах мисълта му, доста оригинална беше. Може би трябваше да наистина да
докараме конгдаги и, с помощта на малко дрога, щях да ги превърна в прекрасно
средство за мъчение. И без това си беше същинско похабяване на такива прекрасни
остри рога!
Накрая просто зачаках да видя кой щеше да се увенчае с моята
титла. До тук, в злата ни Империя бяхме дванадесет, които се назовавахме Лорд. Петима
от тези дванадесет бяха по-знатни и се бяха сдобили с правото да присъстват и разговарят
със Съвета. Аз, Лархе от Текта, бях един от тези петимата в продължение на
около два века (човешки години, моля) и почти бях изнамерил начин как да се
превърна в трети в йерархията. Само дето „почти“ си остана мечта. Сега, когато
ме понижиха, можех само да предполагам, кой ще дойде на мое място и чия Зла
съвест ще трябва да слушам наместо своите гениални идеи. Не си мислете, че тия
титли са наследствени, о, съвсем не! Но явно не им се щеше да ме убиват, поне не
още.
Присетих се за родата си. Ние сме раса с интересна традиция –
в семейство не трябва да има по-малко от 10 деца. А аз имах още петнадесет братя
и сестри, всеки с различен ранг и специалност. От тях, аз бях най-великият.
Гордостта на семейството! Сега ме обзе смътното чувство, че ще разочаровам
някого, ако се обадя и кажа, че са ме лишили от Злите ми Титли, но и това
чувство бързо отмина.
Докато размишлявах така стана време за обяд. Ники неотлъчно
ме следваше докато извършвах сутрешните си занятия – проверка на техниката за
мъчения (включва изпробване), четене на разни доклади и писането им. Ходихме да
пробваме някаква нова храна, която бордовия главен готвач беше измислил. По мое
мнение беше адски вкусно, но Ники повръща около двадесет минути от супата, че
накрая се наложи да я пратят при лекаря за някакви хапчета (лекаря каза, че
малко й оставало да си повърне и червата, не съм много сигурен, че беше
метафора). Накрая обаче спокойния ми ден свърши. Повикаха ме за среща с новия с
началник.
По начало понижението в ранг при нас не беше кой знае какво,
макар че обикновено понижавания биваше убит минути след като му го съобщят. Също
толкова ме притесняваше, че нищо не направиха на жената. Аз ако бях, до сега да
съм избил всички свързани с моя предшественик. Не че не го направих когато си
взех титлата на Лорд, но все пак…
С кораба ни се скачи малка совалка, доста невзрачна бих
казал и съвсем скоро ме помолиха да се явя в една от залите ни. Чувствах се
ужасно – МОЛЕХА ме да се явя!!! Скоро не ми се беше случвало да ме МОЛЯТ! Застанах сковано до едни люк и се загледах в
необятния и романтичен космос. Ах, беше токова студен, страшен и угнетяващ, че
нямаше как да не се почувствам по-добре.
Херметическата врата се отвори и до мен застана нещо също
толкова страшно и угнетяващо.
Беше с маска, която много наподобяваше моята, макар и да не
бе направена от човешка кожа. Костюмът и
снаряжението му бяха също токова лъщящо черни, но по един мазен и крещящ начин,
сякаш беше облечен в латекс, прилепнал по тялото му, а както знаем, нашата раса
е ужасно слаботелесна, не виждам как едно такова хърбаво тяло би предизвикало
страх у някого. Бронята беше украсена с разни надписи, много от които, поне
според мен, той нямаше и идея какво значат, но пък изглеждаха като една
впечатляваща орнаментална плетеница. Дали знаеше, че над дясното му рамо беше
изписано на каргански, че обича разните му там полови органи. (Карганците имаха
излишък от полови органи, израснали на всевъзможни и не толкова възможни места
по телата им. Затова пък имаха силата на десетима от нашите в едно.) Над същото
това дясно рамо сякаш беше израсла гора от златни шипове (различни размери), и
същата гора се беше преселила по протежение на дясната му ръка и завършваше в
нещо като златна ръкавица. Маската му беше с изражение на разпрана ядосана
маймуна, а главата му бе увенчана от ореол от същите златни шипове. На врата му
висеше златна верига, от обувките му висяха още златни вериги, от колана му
също висеше ВЕРИГА. Общото впечатление беше, че се бе посипал с перманентно лепило
и се е въргалял в басейн позлатени вериги, които са се лепнали върху него и по
някаква случайност нямаше върху лицето си, ако не изключим една, която висеше
забита в ноздрите му. Пълна липса на стил по мое мнение!
Нещото обаче, беше по-високо, съответно аз тактически го
изгледах мрачно и седнах, за да не си личи.
Той пристъпи в стаята, а по него се понесе мелодия от
дрънчене, сякаш хор от малки триръки мюки с ламаринени легени изнасяше концерт
в галактическа оперна зала. Ушите ми все още отекваха от шума, когато нещото
проговори и гласът му надмина всичките ми очаквания. Беше слабоват и дрезгав,
твърде тих, но пък режещ като ръждясал трион върху метален стълб:
-Не съм ти казал да сядаш! – изкомандва той
-Не си ми казал и да не сядам! – веднага подзех аз
-Да. Казаха ми, че ще ми създаваш главоболия. Очаквах го –
новият ми…началник седна в креслото до мен. Стаята беше твърде малка и мазното му присъствие беше твърде близо.
-Щом са ти казали, да се захващаме с главоболията. Как ги
искаш – с чук, менгеме, халтански плосък меч или да те блъскаме надолу с
главата в стените на прокопана яма. Аз лично предлагам последното, на мен лично
ми доставя най-голямо удоволствие, защото има шанс главата да се откъсне и да
падне. – самодоволна мрачна усмивка озари лицето ми само при мисълта за
размазаната му физиономия.
-СТИГА! – кресна маймуната. – Сега АЗ командвам, АЗ съм Злия
Лорд, АЗ съм твой господар, АЗ ще ти нареждам. И АЗ ти нареждам, че ще заминеш
веднага от тук, ще вземеш онова човешко женско изчадие с теб и ще идеш на Ибрра
XIV. – и той неволно
покара ръка по лицето си.
-Че какво ще правя на Ибрра, там е само пустош? – зачудих
се аз
-И пустошта си има крал, чиято глава ще ми донесеш лично. –
издекламира той
-А?
Не можах нищо повече да кажа. Това си беше чиста заповед „Иди
и умри, за да не си цапам аз ръцете.“ Колко мило! От друга страна, леката
подутина над лявата му вежда ме караше да се замисля какво „изчадието“ му е
причинило.
Няма коментари:
Публикуване на коментар