Понякога чувството, че големият бетонен град ще те смачка е неизбежно - ти си малък, едва ли не просто торба пълна с желания, мечти, няколко идеи и велики планове, а бетонът.... Той може да ги прекърши само с едно леко заланяне настрани.
Пътувам в автобуса и понякога се усещам, че не знам къде съм. Гледам същите хора, същите сгради, същият път, по който минавам всеки ден за работа, а погледът ме не попада на нито едно от тези неща. Не знам къде съм, защото не съм там. А после се стряскам изведнъж, гледам уплашено, виждам, че съм в автобус, в непознат град, всред непознати бетонни сгради и се чудя къде отивам и какво правя с живота си.
Понякога седя и си мисля дали нямаше да ми е по-добре, ако живеех в някое малко градче, а не в проклетата столица, но отговорът е по-скоро "не". Защо? Защото ние се нуждаем от бетонните си сгради толкова, колкото и те от нас. Защото колкото ни плашат отвън, толкова повече ние ги превръщаме в наши черупки - празни, студени, в които мечтите от торбата се пилеят и топят с всяка изминала секунда.
А бетонът блести измамно в златно и червено, в синьо и зелено. Денем е грозно кубче от разгром, а нощем се превръща в малка дъга. Очите ни виждат, това което искат да видят, но под феерията това пак си е сграда - пълна с други съдби, други приказки, други истории, които друг човек разказва. И ти не слушаш, защото те не са герои от твоята история.
Не чувствам този град като "дом". Не чувствам тези хора, като същества. Това е един мъчителен кръговрат от време и сивота, скука и умора. Защото нямам вече време за нищо, а животът едва е започнал. Защото не мога да се отърся от двете си проклети бремена "чест" и "отговорност". Задушавам се.
Един ден ще застана срещу този бетон, ще му сваля шапка, ще се поклоня, а после дълго време ще крещя: "Никога повече няма да се видим"
Проклети символи на ежедневието, проклети бетонни сгради, проклет еднотипен скучен живот.
Проклет град.
Няма коментари:
Публикуване на коментар