Аз не пиша за политика и икономика и това, може би, ще е пръв и последен път, в който засягам подобна тема.
Попадна ми една статия. Именно тази, за бананите. Фейсбук си е голямо нещо, щом става дума за разпространение на информация.
Рядко чета новини. Сайтът не ми познат, авторът също, но ме привлича обещанието за смешна история за бананите в България по едного време. Снимката също изглежда обещаващо черно-бяла, а и бананите ме карат да си спомня с "умиление" за онова с мандарините по Коледа - а именно, че само тогава ги виждах. Не мога съвсем да си дам сметка дали е това достойно за завист или съжаление, а и не става дума за същия период от време.
Изчитам статията на един дъх, така или иначе е кратка. Хваща ме последното изречение, пак за бананите. Наистина, много можеш да научиш от тях. Сега не е същото, едни банани по онова време са говорели много. Статията ме кара да се замисля сериозно за положителните и отрицателни страни на това да не си роден по онова време преди септември 89, пренебрегвайки технически подробности като това, че съм родена около две седмици преди края на "епохата". Това си е техническа подробност, не го помня, макар че разказите за това, че са ми дали име, което го е нямало в списък ме потрисат. (Списък с позволени имена? Сериозно? Надявам се аз да съм разбрала погрешно.) От друга страна, може би, сега не е лошо да си направим списък "как да НЕ си кръщаваме децата" (Помните ли Арман (без 'и') и Шанел? Доста популярни си бяха. Е, не са Освалдо (Риос), но все пак ;) )
Замислям се и за опашките за продукти. О, това го помня, имаше го и доста време след септември, макар и не в такива големи размери, каквито са описани в статията. Или поне аз не помня. Но се замислям и за баба ми, която кара 80+ години и още не можем да я отучим от това да седи на опашка за хляб, при положение, че може да го купи от всеки магазин. На това отгоре тя има лошия навик да се реди на опашка за глетав хляб, което майка ми обяснява благородно с недоимък и липса на храна по бабино време. Макар че аз трудно преглъщам факта, че можем да ѝ предложим прекрасен (вече малко се съмнявам в това твърдение) хляб и тя пак предпочита онзи глетавия. А уж трябва да уважаваме личния избор!
Ако се върнем на конкретната статия, тя е за времена, в които аз не съм живяла и за които не мога, а и не искам да изразявам твърдо мнение. Смътният образ за тях е изграден върху семейни разкази, сиви панелни блокове и играчки трето и четвърто поколение. Спомените ми от 89 до 00 са такива, че мога да ги опиша само с една дума - "няма". Нямаше много неща, но явно сме нямали малко повече нямане от другите (С цял телевизор повече! Ефир две! Звучим ли като на село? А, то Враца си е "наше село" :} ).
Статията ме натъжава от гледна точка, че аз имам толкова много сега, но родителите ми са живели по време на "нямането". Аз не съм конструктивист, не ми казвайте, че не е тъжна! И започвам да чета коментарите под тази статия, за да видя какво мислят хората по въпроса. (Пак ще си говорим за уважаване на чуждото мнение? А очаквах ли да видя скандали в коментарите?)
Оказва се, че на всеки двама, които мислят, че сме по-добре сега се падат и по двама, които не мислят така. Изчитам коментарите и оставам още по-потресена, от колкото в самото начало. Тук-там се виждат по-смислени неща като "и двете си имат положителни и отрицателни страни". Коментарите много ми напомнят на баба ми. (Аз не съм в България от достатъчно време, а тя още твърди, че съм заминала да робувам (работя) на някаква си чужда държава.)
Сега не е по-добре, просто е по-различно. Тресат ни други проблеми и грижи и, по моя преценка, двойно количество нерви и ядове. Кой ще се опита да е в крак с потока на информация? Ставам и прекарвам половин час за социални мрежи, защото иначе ще изпусна нещо и после ще се чудя другите за какво говорят! Това не е човешко!
Но толкова ме боли, когато чета тези коментари. Карат ме да се радвам, че не съм в България. Една България, за която смятах, че отива към по-добро, нищо, че още не е там! Ще иде там. Ние ще го направим това! И после идват тези хора, които твърдят, че всички са по-лоши от българите, че демокрацията е болест, че нищо не може да се оправи и само по-зле става. Сега очаквам да чуя и любимия си коментар, че хората напуснали държавата са родоотстъпници. (Вече два пъти! Кой ще ме обвини в това трети път, много ми е интересно? ) Такива хора ме плашат. Изглеждат зли и диви, зажаднели за мъст. Търсят си виновник за проблемите си. Може би има виновник, но иди го търси.
Какъв ни е проблемът? Че едни живеят в миналото, други проклинат настоящето, а трети треперят над неясното бъдеще. То си е за треперене, но защо трябва да седим и да хабим ценните си животи в чакане? Защо чакаме все някой да обвиняваме за нещо? Защо чакаме все да "няма", за да "има"?
Политика? Правителството? А сега стачкуваме? Ще стачкуваме ли стачкуваме, докато най-накрая някой се сети, че нормален човек с политика няма да се заеме. Трябва много да си се намразил, за да се заемеш от там да оправяш нещата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар