So yesterday we got a dinner invitation from our Korean friends. I have so little knowledge on the Korean culture and cuisine and I was very exited to try some traditional food. On the other hand I felt so bad as I could not cook anything traditional on my side. I mean...what was I supposed to do - I suck at cooking, I've never made a Bulgarian dish in my life and... seriously, was I supposed to cook "bob" or something to foreigners knowingly that our food is very heavy and full of fat. I still remember that Korean guy in Veliko Tarnovo who said he hates everything about our country especially the food XD. He was hilarious, poor thing, I still can't figure out why his company would send him to Bulgaria without asking him if he's interested in the culture or even the trip (actually it's a whole adventure to live in Bulgaria :D ).
So it took me almost one hour to figure out what to bring to the dinner. I decided to go for my classical chicken with vegetables and soy souse (instead of teriyaki) and...whoa.... "rice with milk and cinnamon". "Мляко с ориз" that is. Not that this is a traditional Bulgarian dish but it's something we all eat and it's simple to make. So I tried making it. For the first time in my life. If you are wondering what happened, well, I somehow managed to make it taste like the traditional rice with milk though I got a little help.
Living in Danmark - week 3 -
It's been a while but one must understand that it's really hard for me to keep up with my new life. Too much socializing I would say. ^_^'''
So, greetings from Denmark - my new home. To sum it up - it's windy, clean, full of cheese and beer and flat as fuck. It's been 3 weeks already and I am really sorry to say it but I still prefer Japan :D. You would ask why and I would just go with "It feels like Europe". Yes, this is Europe, it doesn't matter if you live on the east or west, north or south of it, it's still the European Union. And I tend to think all people are alike no matter where they live and despite the cultural differences. Down to the core we are all alike and this is what makes us strive to be different.
Anyway, let's go back to Denmark. When we arrived we were so afraid of rain and wind that I brought only winter clothing but Aalborg greeted us with sunny hot weather and remained so till today. Though due to the flat terrain the wind here is very strong and I always get the feeling that if I let go of my hat I will never see it again :}
The city itself is a wonderful place. Here are some pictures of Aalborg day and night.
We met some wonderful people from all around the world. ^_^ As expected being in an international environment is amazing! However I do find some problems in immersing into the Danish culture mainly because I hate beer and so far everyone's been insisting that living here is all about beer and partying. I cannot really believe this but I cannot argue with it either. :} As you can see from the big photo above there are a lot of bars at one place. For some reason the street is called "Virgin Ane street" and it's the place where every house is a bar. (and one striptease bar :D).
Living and studying here is a whole new experience. I would not comment on the prices as we all know how expensive a high living standard county can be :). Though I would like to talk about living with so many international (and Danish) students. Communication sometimes can be quite a challenge due to the cultural differences. Today I realized I had 4 perfect years of studying my bachelor degree and now I am entering hell where everyone has a completely different view of the world and doesn't care even a little bit about what you think. My boyfriend would say:" Welcome to the real world". Well shit! I hate it >>"" How am I supposed to do my project work with 4 more people when I cannot really get to know them. I do not even have the time to get to know them o_O''' When everyone comes from a completely different backgrounds it's really hard to stand on equal grounds.
And so on...I am not complaining I am making sure some people get to understand that I am not in Paradise and I am not having fun all the time as they think. I get to hear that a lot lately and it's really frustrating. -___-''' I like it, It's good but it's not perfect.
So it's time to torture myself with learning Danish. Till next time~ :O
So, greetings from Denmark - my new home. To sum it up - it's windy, clean, full of cheese and beer and flat as fuck. It's been 3 weeks already and I am really sorry to say it but I still prefer Japan :D. You would ask why and I would just go with "It feels like Europe". Yes, this is Europe, it doesn't matter if you live on the east or west, north or south of it, it's still the European Union. And I tend to think all people are alike no matter where they live and despite the cultural differences. Down to the core we are all alike and this is what makes us strive to be different.
Anyway, let's go back to Denmark. When we arrived we were so afraid of rain and wind that I brought only winter clothing but Aalborg greeted us with sunny hot weather and remained so till today. Though due to the flat terrain the wind here is very strong and I always get the feeling that if I let go of my hat I will never see it again :}
The city itself is a wonderful place. Here are some pictures of Aalborg day and night.
We met some wonderful people from all around the world. ^_^ As expected being in an international environment is amazing! However I do find some problems in immersing into the Danish culture mainly because I hate beer and so far everyone's been insisting that living here is all about beer and partying. I cannot really believe this but I cannot argue with it either. :} As you can see from the big photo above there are a lot of bars at one place. For some reason the street is called "Virgin Ane street" and it's the place where every house is a bar. (and one striptease bar :D).
Living and studying here is a whole new experience. I would not comment on the prices as we all know how expensive a high living standard county can be :). Though I would like to talk about living with so many international (and Danish) students. Communication sometimes can be quite a challenge due to the cultural differences. Today I realized I had 4 perfect years of studying my bachelor degree and now I am entering hell where everyone has a completely different view of the world and doesn't care even a little bit about what you think. My boyfriend would say:" Welcome to the real world". Well shit! I hate it >>"" How am I supposed to do my project work with 4 more people when I cannot really get to know them. I do not even have the time to get to know them o_O''' When everyone comes from a completely different backgrounds it's really hard to stand on equal grounds.
And so on...I am not complaining I am making sure some people get to understand that I am not in Paradise and I am not having fun all the time as they think. I get to hear that a lot lately and it's really frustrating. -___-''' I like it, It's good but it's not perfect.
So it's time to torture myself with learning Danish. Till next time~ :O
За бебешкия култ, кризата на един провинциален град и последните дни в България
Полетът е след няколко дена, подготовката е почти завършена и остана само един куфар да се стегне. Изглежда заминаването за Дания ще премине по-леко от очакваното. Очевидно има известна полза да сме в ЕС, поне в отношение на документацията.
Да, отново изчезвам и силно се надявам, че този път няма да се върна скоро в милата ни родина. Всеки път щом се върна на Враца се чудя дали няма да ме хване носталгия - все пак няма да виждам този град поне до следващото лято. Замислям се, почесвам се по главата докато вървя през пустия център и осъзнавам, че "носталгия" не е правилната дума. "Досада" описва нещата по-точно. И ми е мъчно, защото не намирам у себе си и една капчица мъка. За хората да, за родината като цяло - да, за много други неща - да, но за Враца... Както винаги ще си припомням думите на един определен човек (ако го прочетеш това някога, макар и да се съмнявам, знай, че съм запомнила добре какво ми каза и си помисли дали на кариеристката не й е много добре сега): "Ти си гадна злобна кариеристка". Такава съм! Трябва да си го сложа за мото на блога, явно добре ме описва. Дали обаче на кариеристката й зле? Дали е зле като цяло да си кариеристка? Всеки си избира, но като си говорим за това, преди време намерих точното описание на прекрасния ми роден град и всички асоциирани с него.
Да, отново изчезвам и силно се надявам, че този път няма да се върна скоро в милата ни родина. Всеки път щом се върна на Враца се чудя дали няма да ме хване носталгия - все пак няма да виждам този град поне до следващото лято. Замислям се, почесвам се по главата докато вървя през пустия център и осъзнавам, че "носталгия" не е правилната дума. "Досада" описва нещата по-точно. И ми е мъчно, защото не намирам у себе си и една капчица мъка. За хората да, за родината като цяло - да, за много други неща - да, но за Враца... Както винаги ще си припомням думите на един определен човек (ако го прочетеш това някога, макар и да се съмнявам, знай, че съм запомнила добре какво ми каза и си помисли дали на кариеристката не й е много добре сега): "Ти си гадна злобна кариеристка". Такава съм! Трябва да си го сложа за мото на блога, явно добре ме описва. Дали обаче на кариеристката й зле? Дали е зле като цяло да си кариеристка? Всеки си избира, но като си говорим за това, преди време намерих точното описание на прекрасния ми роден град и всички асоциирани с него.
Явно ми остава една седмица срок преди да навърша 24, за да народя децата и да започна да готвя иначе ще ме заколят и макар и сега да се шегуваме, не си мислете, че е много забавно да те гледат и да те питат с изключително сериозен тон, защо (по дяволите) не можеш да готвиш боб (аз дори не обичам боб) или кога ще се жениш (любимият ми въпрос след темата за децата), когато на теб единственото в главата ти е "кога ще събера пари за нов компютър/кола/нещо си там" или "дали ще имам време и пари за една екскурзия до Париж".
Боговете на БДЖ или историята за влака до Враца
Ето, дойде му времето и аз да напусна работа. Беше сърцераздирателно, пуснах няколко сълзи и с пожелания да излезем на кафе с колежките се разделих с всемирния народ. Ще ми липсват, но не и клиентите ни. Ох, най-после няма да слушам за "на мама ангелчето иска еди-си-каква пързалка, иначе няма никъде да ходим"! Трябваше да събера компилация с глупостите, които са казва ли, но мисля, че нищо не надминава "Духа ли вятър на плажа"; "Ама Испания не е в Европа" и "Не разбирам разликата между цена на човек и обща цена". Ето това е щастието да работиш в сферата на туризма. Дай Боже никога или поне не подобна позиция повече.
И тъкмо се възрадвах, че няма повече де се мъча с всекидневната идиотщина на зареклите се да възпитават чаветата си "дами" и ме стягаше въпросът за прекратените ми доходи и здравни, когато...Реших да се прибера.
Ами да, да видя мама и тате, едно такова. И ето ме, навлизането в Северозападнала България вече почти ми излезе през носа. Разбира се не говоря за факта, че времето е ужасно и небето се излива. Това е само бонус.
От много време насам не бях взимала влак до Враца. Реших, че няма нужда да хабя цели 12лв за автобус, когато влакът е 3. Ох, как ги преглътнах тия пари. Влакът ме посрещна претъпкан до козирката - София-Варна. Добре, няма проблеми, успяла съм да взема място, храната беше в чантата, mp3/psp/gsm - всичко заредено и в бойна готовност. Книгата също беше прилежно под ръка в чантата ми. Да се чуди човек как това се превърна в кошмарни 1:30 минути, в които аз се молех да пристигна на Мездра, за да изляза от влака.
И тъкмо се възрадвах, че няма повече де се мъча с всекидневната идиотщина на зареклите се да възпитават чаветата си "дами" и ме стягаше въпросът за прекратените ми доходи и здравни, когато...Реших да се прибера.
Ами да, да видя мама и тате, едно такова. И ето ме, навлизането в Северозападнала България вече почти ми излезе през носа. Разбира се не говоря за факта, че времето е ужасно и небето се излива. Това е само бонус.
От много време насам не бях взимала влак до Враца. Реших, че няма нужда да хабя цели 12лв за автобус, когато влакът е 3. Ох, как ги преглътнах тия пари. Влакът ме посрещна претъпкан до козирката - София-Варна. Добре, няма проблеми, успяла съм да взема място, храната беше в чантата, mp3/psp/gsm - всичко заредено и в бойна готовност. Книгата също беше прилежно под ръка в чантата ми. Да се чуди човек как това се превърна в кошмарни 1:30 минути, в които аз се молех да пристигна на Мездра, за да изляза от влака.
От Януари до Май
За съжаление работата ми отнема всичкото свободно време и някак си, болката в ръцете ми след работа винаги ме спира да пиша каквото и да било. Целодневното седене на компютър убива желанието ми да виждам монитора вкъщи, а да не говорим, че писането ми се струва като вид изтезание. Затова и оставих блога за известно време. Разказите също. Всъщност....всичко.
Всъщност аз мразя работата си, защото ме кара да се чувствам като поредния човек. Когато работя у мен няма нищо специално, нищо различно и в много случаи нищо човешко. Така разбираш, че си заменим. Ти си просто пореден номер в офиса.
И понеже няма как да си излея всичкото изтощение, раздразнение и гняв наяве, единственото, което ми остава е да го напиша.. Back to basics, така да му кажем.
В последните месеци си дадох сметка, че нервната ми се система някъде е дала много накъсо и дори концентрата от мента вечер не ми помага на гнева. Исках тук да напиша една много дълга статия, да излея всичко в нея, да изпиша роман и най-после това раздразнение, което се таи у мен да премине, но не можах. Защото все някой ще се засегне, все някой няма да е съгласен, все някой ще се почувства обиден от написаното. Затова ще съкратя нещата:
От както работя започнах да мразя хората още повече, да се чувствам нещастна три-пъти повече и всяка сутрин да ставам с молитвите:" дръж се само още един ден", а да е Понеделник. Нямам време за нищо и никой няма време за мен.
Ще направя всичко по силите си да имам повече време да пиша, защото не искам да оставям това малко кътче да умре. То си е малкото ми блогче, моето тефтерче за размисли и страсти. Обещавам ти, тефтерче, скоро ще ти дам повод да се гордееш с мен, не съм си губила времето само в работа последните месеци ;)
Всъщност аз мразя работата си, защото ме кара да се чувствам като поредния човек. Когато работя у мен няма нищо специално, нищо различно и в много случаи нищо човешко. Така разбираш, че си заменим. Ти си просто пореден номер в офиса.
И понеже няма как да си излея всичкото изтощение, раздразнение и гняв наяве, единственото, което ми остава е да го напиша.. Back to basics, така да му кажем.
В последните месеци си дадох сметка, че нервната ми се система някъде е дала много накъсо и дори концентрата от мента вечер не ми помага на гнева. Исках тук да напиша една много дълга статия, да излея всичко в нея, да изпиша роман и най-после това раздразнение, което се таи у мен да премине, но не можах. Защото все някой ще се засегне, все някой няма да е съгласен, все някой ще се почувства обиден от написаното. Затова ще съкратя нещата:
От както работя започнах да мразя хората още повече, да се чувствам нещастна три-пъти повече и всяка сутрин да ставам с молитвите:" дръж се само още един ден", а да е Понеделник. Нямам време за нищо и никой няма време за мен.
Ще направя всичко по силите си да имам повече време да пиша, защото не искам да оставям това малко кътче да умре. То си е малкото ми блогче, моето тефтерче за размисли и страсти. Обещавам ти, тефтерче, скоро ще ти дам повод да се гордееш с мен, не съм си губила времето само в работа последните месеци ;)
Абонамент за:
Публикации (Atom)