Мислите, че животът е жесток! Че е несправедлив към вас, че ви тъпче и смазва! Мислите, че съдбата си играе лоша шега! Нещастните сте, бедни, недоразбрани или самотни.
Е, значи едва ли разбирате на МЕН какво ми е! От кралица, станах домашен любимец на някакъв откачен, базата ми беше полуразрушена от вражески кораби, хората ми не ми се подчиняват! Какво разбирате ВИЕ от това! Мислите, че сте нещастни – е как ви се струва невъоръженият ви пленник да помете цяла зала с обучени бойци и да ви вземе за заложник? КАК? Ако щете ме наричайте истерична, но на вас не са ви се случвали подобни неща! Така си и мислех!
Тежко преживях последните събития. Уж си хванах прекрасен пленник, а той се оказа онзи Зъл Лорд! Когато ми го доведоха едвам се сдържах да не попитам дали не са се объркали нещо – пред мен стоеше един такъв русичък, слабичък. Направо миловиден, като се има предвид колко е зла расата им. Абе като ангелче беше!
И после каква я стана! Както си и знаех, всички лордове са еднакви – с извратени съзнания и покварени умове! Аз се опитвах да му дам шанс, виждах как останалите момичета изпитват симпатии към него, казвах си: „Може пък аз да бъркам. Трябва да бъркам, трябва да са го принудили да върши такива неща.“. Е, сама си го направих – сама се забърках в тази каша и ето ме сега с каишка на врата, завързана за облегалката на собствения си трон и седя на пода…Мисля, че той ми отмъщава, за дето го проснахме два-три пъти.
Не му бях говорила от вчера, от както разбрах кой всъщност е. Седях мълчаливо и кротко, а у мен се прокрадваше слабо усещане за панически страх. Да, под бронята той беше слабичък, почти с човешки вид, но сложеше ли онази отвратителна маска се превръщаше пак в кошмарът на всички галактики – Злият Лорд, Господар на Ада, Предвестие на разрухата. Въобще имаше много имена, но те не се равняваха на бройката планети, които беше поробил. Нито пък на избитите от него народи.
За Лархе от Текта се носеха легенди, всяка една от които включваше измирането на поне няколко стотин хиляди души и опустошаването на минимум десетина колонии.
Обречена съм!
...
Да не говорим, че имах известно раздвоение в отношението си към него. Той нищо лошо не ни правеше (освен, че всеки ден измисляше по нов начин как да ме унизи), дори спаси колонията ни от нападението на собствените си кораби. След онази холограмна комуникация нареди на собствените си хора да се погрижат за базата ни. Имам упоритото чувство, че има раздвоение на личността.
Пред мен той не носеше маската, явно не ме считаше за някаква заплаха или не намираше за нужно да се държи, както той го наричаше подобаващо, пред „домашния си любимец“. Все пак при всеки мой опит да му извадя очите с голи ръце, той просто ме хващаше и ме просваше по гръб. Или ми извиваше ръцете, или ме дърпаше за веригата. Веднъж дори ме влачи така по целия коридор.
Дори сега се беше настанил удобно и задълбочено четеше някаква книга. Представях си, че както си е седнал ще го нападна и ще го убия. Там беше проблемът – можех само да си мечтая за това. Зяпах го така настоятелно, че той накрая се обърна и ме изгледа въпросително:
- Какво? Книгата ли искаш?
Аз не отговорих веднага. Все още се борех с чувствата си – не можех да повярвам, че това нещо пред мен беше изравнило със земята столицата на Враската империя.
- Ей, Лархе? – попитах аз след малко
- Ммм~? – отвърна той разсеяно, пак се беше зачел. Дори не ме погледна.
- Защо постоянно четеш? – осмелих се да го попитам. Мълчанието ме потискаше, исках да говоря, независимо, че се страхувах в някакъв момент просто да не му кипне и да нареди да ме заколят. Той затвори книгата и заби замислен поглед в тавана.
- Кой знае. Просто ми харесва, пък и какво друго да правя, когато седя сам в тронна зала.
- А не се ли сърдиш, че се обръщам към теб по име?
- Защо? Трябва ли да се сърдя? – виждах как весело пламъче играе в очите му. Когато бяхме сами в залата, той често се усмихваше и се смееше. Когато наоколо имаше други, вечно беше сериозен, гаден и заядлив.
- Ами де да знам! Нали си лорд и никой не се обръща към теб по име! Очаквах, че ще наредиш да ме измъчват заради подобна обида.
- Я! Много добра идея, искаш ли още сега да я приложим! – Лархе се разсмя при вида на пребледнялото ми лице. – Всъщност си права, ако някой друг посмее да ме нарече по име, ще наредя да му направят стотина прорезни рани и да го потопят в казан с вряло олио. Но не виждам причина да го правя и на домашния си любимец. – тук той ми се усмихна, почти изглеждаше мило, ако не беше повече от онзи тип усмивки, с които изпечените убийци те даряваха, след като ти кажеха, че „нищо лошо няма да ти се случи“. - Намирам го за забавно, да ме наричаш по име. Никой никога не го е правил. – добави той.
- Тч… Защото ги е страх от теб! – добавих аз
- Така и трябва. Иначе ми се качват на главата – обясни той
- МОЛЯ! – креснах в почуда – САМО заради това! Знаех си! Знаех си! Ти си егоцентричен, гаден, подъл и ЗЪЛ!
- Знаеш ли, и ти ми се качваш на главата, но си още жива, нали! А и с подмазване няма да стигнеш далеч.
- И всички онези неща за теб са истина! – продължих разпалено, в опит да го засегна поне по някакъв начин.
- Хъммм~ Знам ли? В голяма част…Би трябвало.. – заяви Лархе и отново заби замислен поглед в тавана, оставяйки ме да крещя по него. Да ме игнорира му беше вече като хоби.
Може и да беше зъл, но освен това, очевидно беше ужасно умен и с отвратително чувство за хумор. А, да не забравим и впечатляващото усърдие, с което ме вбесяваше всеки ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар