Аз съм СТРАХ! Аз
съм МРАК! Аз съм ЗЛО! И аз съм заточен на проклета пясъчна планета. От вода, та
в пустиня.
Да кажа, че в
момента мразех всичко и всички си е чиста лъжа. Аз си ги мразех по принцип. А в
конкретния момент, единственото, което щеше да ме накара да се почувствам
по-добре беше да взривя някоя планета, най-малкото. И проклетникът да беше на
нея, най-малко. Някакъв глас в мен упорито отказваше да приеме, че някой се е
осмелил да ме заточи на планета. Стигаха ми проклетите старци, човешката жена и
идиотите ми подчинени, но сега трябваше да търпя и това конте да ми заповядва.
Просто един от онези дни, а?
Отегчено
пресмятах колко време би ми отнело на пустинна планета да открия формата на
живот, която уж я обитаваше и да я покоря. И както и да го смятах, щеше да
отнеме време, примерно няколко стотици години. Давах си сметка, че хората не
живеят толкова дълго. Новата ми играчка щеше да умре преди да мога да се
възвърна на трона си обратно. Съмнявате се, че ще го направя ли? Кой се съмнява
в чистото ЗЛО? Само пълен идиот. ЗЛОТО винаги побеждава! А аз бях истинско
превъплъщение на ЗЛО! Не като някои, които седяха на трона ми сега, дано да се убоде
на нещо остро и да умре. Или да заспи...завинаги. Или не, по-добре да заспи, да
го сложим в криогенна камера, да го събудим и да го пуснем в космоса. Точно
така, Спящата красавица – модерна трактовка през 41ви век. Впрочем, първо трябваше да махнем
шиповете от проклетата спяща красавица, защото те нямаше да се поберат в
криокамерата.
Разговорът ми с
новия началник завърши точно така, както бе и започнал. Той крещеше, докато аз
спокойно му обяснявах как стоят нещата. Е, мисля, че това да го сравня с
маймуна глътнала позлатен таралеж си беше интересно попадение. Какво пък
толкова казах, че той смени няколко цвята и ме изхвърли от стаята? Пълна липса
на чувство за хумор. А един Зъл Лорд винаги трябваше да има чувство за хумор,
черно, разбира се.
Но трябваше да си
призная, че нещата не отиваха на добре. Трябваше някак да си подсигуря
оцеляването на бъдещата си планета. Злото никога не умира и това ме караше да
се чувствам по-добре, но не бях толкова сигурен дали същото се отнася за
хората. Макар че, Ники определено показваше признаци на подобряване, все пак бе
успяла някак да сцепи веждата на новия ми заместник. Живо ме интересуваше как.
Опитаха се да ме
затворят. Не успяха. Трябваше само да погледна накриво стражарите си, за да ми
бъде оказана най-голяма чест под формата на: „Да, ваше Зло Благородие, ще
желаете ли чаша кафе за следобедната Ви почивка?“ съчетано с дълбокопочтено
присвиване на пет ката в ъгъла. Дори не се стараех. Доволно се съгласих и след
като уточнихме, че „новото благородие“ не се намира в Злата ми Черна Тронна
Зала на Мрака, се насочих точно натам. Помните ли къде се намира библиотеката?
Точно там, точно на третия рафт отдясно, петата книга ми трябваше. Беше книга
за Иббра, планетата, на която ме пращаха. Пак по-добре от вода, ако ме питате.
След като се
уверих, че в залата няма никой се настаних по навик в креслото си. Беше удобно
и студено, бях направил креслото със запаметяваща кожа. Интересно изобретение,
само си регулираше температурата според желанията ми. И много по-удобно
подпалваше задниците на натрапници решили да седнат там. Освен един нещастен
случай, в който системата даде грешка и замрази нещастника в гигантски блок,
който така и не разбрахме как да стопим, но това е без значение. Замразените
идиоти са чудесна декорация, действат дори по-добре от отрязани глави на хората
с по-нежни сърца. Не, че имаме някой с
нежно сърце да работи при нас…Или с каквото и да било сърце. Злото няма сърце
или душа. Ако ме порежат от мен ще излиза мрак.
Точка по въпроса!
Кафето дойде
точно в 4 часа. Бяха напълно точни и примрелият от ужас слуга се опита да ми
обясни, че ако не се разберем скоро за това, кой от двама ни ще се и на този
трон, щяло да бъде проблемно за тях. Но понеже вида на кафето ми подобри
настроението значително, само го изпратих с огромно хокане и стандартно зъл
поглед. Размина му се само със заповедта да извика жената и моят прекрасен
магьосник. Кафето си беше хубава напитка, измислена от хората, на нас, като
извънземни ни действаше по особено интересен начин. Докато се наслаждавах на
ужасната на вкус течност (защото ЗЛОТО пие само ужасяващи неща, така подобава)
в залата връхлетяха Ники и прегърбената
и стряскаща фигура на моя съветник. Изглеждаше по-зле от обикновено, очевидно
положил неимоверни усилия да изглежда подобаващо за магьосник, а именно –
изстрадал до безобразие, като торба кокали, която се движеше само от злоба. Те
всички изглеждаха така.
- А, точно на
време – възкликнах доволно – Имам един въпрос и една заповед. В обратен ред
всъщност.
- Ваша Зла
Същност, О, Сътворение на Ужаса, дали бих могъл да изпълня заповедта Ви, О,
Превъплъщение на Кошмар? – запита мазно старецът
- Напълно съм
убеден, че ще можеш. Разбира се, нищо официално, все пак правим таен заговор –
отвърнах му аз
- Заговор! Ти ЛУД
ли си? Вие и двамата сте напълно ПОЛУДЕЛИ! – развилня се Ники
- Злото ВИНАГИ е полудяло,
не ставай смешна. Ти да си видяла някой от нашите, който да не е напълно побъркан?
Това е стандартна процедура по вършене на преврат, нищо извънредно специално,
какво толкова? – отвърнах й
- Имате „стандартна“
процедура за преврати?
- ЕСТЕСТВЕНО! –
започвах да губя търпение – Имаш ли представа колко често върша преврати? Този
ще ми е поне седмия, нормално е да имам изградена процедура, в случай,че нещата
започнат да вървят както трябва.
- Негова Злост
иска да каже, че нещата никога не
вървят както трябва, затова той
трябва да ги насърчи да стават точно, както той иска. – услужливо добави
магьосникът и аз кимнах доволно в съгласие. Хубаво е да има поне някой с мозък
около теб, нищо, че магьосникът ми имаше няколко мозъка. Истинският му мозък
пострада при едно възстановяване на тялото и се наложи да му стъкмим мозък от
няколко налични. Интересно, че това по никакъв начин не му навреди, какво
разочарование.
- Така, искам вие
двамата да създадете суматоха, докато аз си взема нещо, което ми трябва. Може
би знаете, но ми беше заповядано да замина за прекрасната планета Ибрра и след
последвал дебат, вие двамата идвате с мен. – обясних аз и доволно наблюдавах
паниката, която се изписваше по лицата им – Така. Целта ни е да завладеем
планетата.
- САМО ТРИМАТА ЛИ?
– проплака Ники
- О, дяволите те
взели, вие двамата въобще не ми трябвате, аз мога и сам да се спря в глупавата
планета. Вас вземам за компания. Завладяването на планети е толкова скучна
работа. – додадох отчаяно
- О, Ваше Всемирно
Унищожение, няма как да изразя щастието си, че ме намирате за достойна за
Вашата Зла същност компания! Как искате суматохата си – стандартна,
ексцентрична, със или без кървища и жертви. Може би, Негова Катастрофа ще иска
суматоха, с разрушения? – започна магьосникът.
Замислих се над
въпроса. Имаше толкова много варианти…
- Не. Искам само
малко да ги поразсеете и да отклоните вниманието им от мен. Нищо специално,
няколко умрели, ако искате. Но мисля, че тя – и посочих жената – е много добра
в правенето на сцени. Хайде, просто вдигни скандал на средата на командната зала
и дръж онази маймуна далеч от тук за поне десетина минути. Искам да взема нещо
от библиотеката. – обясних аз.
Отпърво Ники се
възпротиви, но после някак си, идеята да създаде всемирен хаос на кораба й се
понрави и се съгласи. Злото явно добре й влияеше, сега вече може и скандали да
вдига, както трябва. Пратих
магьосника да вземе някой неща, които трябваха за „суматохата“ и с Ники
слязохме в библиотеката. Кафето ми започваше да изстива, много неприятно. Реших
да премина на по-належащия въпрос:
- И как му разби
веждата?
Въпросът явно я
стресна. Тя почервеня и заби поглед в една книга. Интересен избор на книга бих
казал, заглавието й беше „Изтезания и Мъчения за напреднали или Как да накараме
някой да си каже това, което дори и той не знае“. Хубаво четиво, но малко сухо
откъм идеи. Аз доста бях подобрил съдържанието в последните няколко години.
- Ъъъъъ… - беше
отговорът, който получих.
Добре че имах
маска, която да скрие повдигането на веждите ми. Злите Лордове не правят така,
но не се сдържах. Що за отговор!! Реших
да я оставя и потърсих книгата за Ибрра, времето си течеше. Веднага открих
това, което ми трябваше, все пак аз знам мястото на всяка една книга в
библиотеката си. Да, на всичките шест етажа, ЗЛОТО не забравя. Отворих старите
страници и се зачетох. Предговорът не беше нищо интересно. Описания на
пустините, кратка и вероятно неточна карта и криви рисунки на обитателите на планетата.
За огромна пустош планетата разполагаше с огромно количество видове, повечето
от които напълно безопасни за мен и много смъртоносни за хора. Това определено
обясняваше как планета в такава близост до човешките системи бе останала незавладяна.
Което не обясняваше ние как я бяхме пропуснали. Ето това ме глождеше. Вярно
пустош, но Злото си имаше правила за това – пустош, ама моята пустош.
Отпивах бавно от
кафето, докато злият ми поглед изучаваше страниците с подобаващо мрачно
изражение. Ники помълча, но накрая проговори:
- Аз…ударих го… -
измрънка под носа си тя
- Хъмм… Удари го?
Че как го удари? Вие хората не можете да стъпите и на малкия ни пръст. Злото
винаги е по-силно, знаеш я тази приказка, нали? – възкликнах аз
- Ами….Ударих го с
една чаша. Той сам ми я предложи… - започна Ники
- Предложил ти е
чаша чай? – вдигнах глава над книгата – Сериозно? Интересно… А…Запасите от
ЧАЙ!! – ужас ме обзе. Как бе разбрал за тайните запаси от специални продукти,
които докарахме за Ники??! – Да..Разбила
си чаша чай в главата му? И той нищо не ти е направил?
- Мисля, че не
можеше да вижда известно време, чаят беше доста горещ. В моя защита, той ме обиждаше…
Не издържах! – запротестира тя
- Пак ще те
попитам – ти метна чаша по него и той нищо не ти направи? Да ти припомня ли
какво може моя вид да направи на човек, само с едно повдигане на пръста?
- Ама той не е от
вашия вид. Той е човек! – отвърна ми тя
Просто замръзнах.
Постоях с отворена уста, после я затворих. Позволих си жестока усмивка. Злото
винаги намираше начин и аз вече виждах многото начини, по които да накарам
маймуната да съжалява, че ме е срещнал.
Освен това ЗЛОТО
никога не спеше. И аз нямаше да спя тази нощ. Както и никой друг на този кораб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар