На края на света

От устата му се изтръгна просто едно мъчително „мамка му“. Пред погледа му се простираше граничният град Дурна – пустиня на където ти видеше окото.

- А ти какво очакваше, Тлен Акер, Фортена, може би столицата? – жената се изсмя неприятно –  Виж, търговче, нямам идея защо си дошъл, но тук си имаме собствени правила за оцеляване. И понеже аз съм много добра душа – тук тя направи кратка пауза, за да се прокашля многострадално – аз ще ти ги кажа. Първо, пази онзи чувал на гърба си. Народа е гладен, хубава храна от месеци няма, за водата мисля, че вече си разбрал.  Второ, скрий си, моето момче, хубавото личице, че да не те отвлече някой от „търговците“. Не искам да продадат на части единствения ни гост от толкова време насам. И най-накрая – тя отново замлъкна, гласът й стана някак по-сух и далечен – чуеш ли ни да викаме – бягай. Бягай, колкото краката ти държат и не се обръщай назад. И се моли на боговете си да оцелееш.

След дадените оказания, малката им група, понастоящем в намален състав, се насочи към града. Едно време Дура беше известна като перлата на северните територии, но, както по-късно разбра, след поредното нападение, някакъв малоумник опустошил и последните резервоари вода, за да прави магия. Очевидно, напълно неуспешна, защото враговете бяха разрушили града почти до основи. Сред пясъчните дюни, десет-двайсет малки къщурки се мъчеха за оцеляване. Хора не се виждаха. Нито пък някакви следи от цивилизация. И ако Кий благоволеше в този момент да се върне към някакъв тип мисъл и да се изтръгне от изумлението си, щеше да отсъди, че това наистина е края на света. Това беше Дура, вероятно новият му дом.

Ние сме запознати с поначало не особено разговорливата му натура, но капитанът на неговия ескорт – жена на около тридесет, чиято структура добре се описваше от израза „едър кокал“ , упорито смяташе, че ще изтръгне нещо от него, ту го питаше за целта на пътуването му, ту за името му, от къде идваше, зададе му дори и по-интимни въпроси, чието съдържание ще пропуснем тактично. Явно всички дурийци бяха много разговорливи. На Кий това някак му напомняше на собствения му брат и така, до някъде, започна да се чувства у дома си. Разбира се, през времето на този разпит, очите му шареха из дюните и изпиваха гледката, той беше очаквал да се озове в оазис, нуждаеше се много неща, които тази Дура, не можеше да му предложи. Определено не и баня.
 - Ей, момче, ей! – гласът на капитана го изтръгна от унеса му. – Питам те бе, какво ще търси търговче тук, в Дурна?
 -  Не знаех, че е унищожена – кратко отговори той. Умът му бързо скалъпяше някаква достоверна история за живота му на търговец.
 - Ааа~ И какво носиш в дисагите – продължи да пита тя, докато другите двама мъже се подхилкваха дразнещо. Кий също продължи да й отговаря все така полуотнесено:
 - Разни работи. Дойдох уж на дурнийския празник, за да продам нещичко, но явно новината не е стигнала до мен.

        - Че ти да не си бил под полата на някоя дама, че не си чул за клането? – тримата му спътници се изсмяха истерично. Бяха го взели на подбив, явно отегчени от ужасяващо еднотипния живот в пустинята. Той не обърна никакво внимание на закачките им, само леко се подсмихна – начинът му на живот в последните две години рядко му позволяваше да припари до легло, какво оставаше за други екстри.
      - А магьосници? – попита на свой ред той, когато триото се успокои и спря да му се смее.
      - А? Какво? Магове ли? Няма такова нещо тука – заключи жената, чието име Кий вече беше забравил, а дали въобще и беше чул. Другите двама не го интересуваха по начало, за него те говореха на неразбираем дурийски акцент.

      - Никой? Дори свещеник ли нямате? – учудено попита той.
- Не, няма. Всичките измряха, когато Ефемер се опита да направи водната стена, нали се сещаш, удавиха се. Че за какво са ти магове, търговче, да не те е страх. О, не бой се, ние ще те пазим, ако случайно някое чудовище реши да те припари.

„Малко се съмнявам това да стане“ промърмори той на себе си и започна да уверява своята водачка, че се чувства в пълна безопасност с нея. Така измъкна и още малко информация относно „защитата“ на града или по-точно липсата й. Отне му малко време да сортира истината от преувеличените истории, но криво-ляво разбра, че едно време процъфтяващата Дурна се е оказала лесна мишена за вражеската войска, те са избили всички магьосници и за момента в града се подвизаваха само петима с някакви сили и само един, който можеше да върти меч (като изключим тримата граничари) – ковача. Това го устройваше напълно за момента.

Отне им половин час да стигнат до първите руини на града. До този момент Кий вече започваше да се изнервя от непрестанните въпроси, с които бе заливан и с облекчение посрещна „скръбната“ новина, че ще трябва да се разделят. Граничарите не припарваха в града, причините, за което, те не му обясниха. Така той се озова най-после сам, най-после можеше да посвети цялото си съзнание на своята задача......

 .....следва продължение....

Учител - ученик

-Не, почни от начало. – вечно отегченият и напоследък изключително дразнещият я тон на Грейдън отново я прекъсна по средата на мъчителното за нея рисуване на печата, а Алекс толкова се стараеше този път. Тя вдигна ръцете си в знак на погром и остави тебешира да падне от вкочанените й пръсти.

-Къде сгреших този път ако смея да попита, о велики? И моля те ми припомни, защо изобщо трябва да правя това, знаеш че предпочитам грубата сила - да танцувам с меча, да виждам как кръвта на враговете ми напуска телесните им останки. Защо трябва да се уча как да рисувам печати или пентаграми или въобще да се занимавам с какъвто и вид магия?

Старият господар дори не си направи труда да я погледне, просто въздъхна театрално и започна да обяснява с онази простота, на която се радват малките сополанковци, когато зададат риторичен въпрос на някой възрастен, а отговорът често беше циничен( цинизма се измерва в години, защото колкото повече си живял, толкова повече си видял и знаеш, че живота е едно гадно и подло място и няма никаква надежда където и да търсиш, а това те прави циничен. А Грейдън беше съществувал от почти зората на сътворението, което го правеше самото въплъщение на цинизма и сарказма.).

-Първо. Не си сгрешила никъде, напротив този път очертанията бяха перфектни и дори надписите бяха верни и на място... –вдигна лениво ръка да предотврати пороя от протест, който се задаваше откъм страна на ученичката му. – А защо съм те спрял и искам отначало, чисто мое хрумване, но измъчената ти физиономия, докато се опитваше да нарисуваш всичко правилно ми доставя някакво извратено удоволствие и не искам скоро да ми го отнемеш.

Този път се наложи да действа бързо, за да избегне точно запратения към лицето му тебешир. Отпи голяма глътка от подсладеното вино преди да продължи.

-Второ. Налага се да разпознаваш печатите и пентаграмите и всички видове капани, на които може да попаднеш, защото не всеки път врагът, пред когото ще се изправиш, ще е тъпа горила тъкмо слязла от клоните на някоя палма и хванала голяма бухалка. Напротив, повечето ти противници ще са ловки хитри и често магове. За това трябва освен физическата подготовка да имаш и нещо тук. –и потупа челото си с елегантния си показалец. – Не искам да си поредната горила Алекс, щом си успяла да дойдеш тук при мен, значи освен ловкостта и грациозността на котка имаш и добри магически способности. – Грейдън се наведе леко напред с ехидна усмивка разкриваща острите му драконови зъби и добави. – Не искаш ли да разкриеш целия си потенциал, миличко и да излетиш от тази клетка по-бързо?

Младата пазителка му отвърна със същата усмивка, но с добавка и злобен поглед.

-Приличам прекалено много на теб старче, за да ме поучаваш така. Не забравяй, че аз съм тази носеща най-много от твоята същност, но се питам едно - ти какво би правил тук без мен? Отново би изпаднал в хилядолетна депресия в тази своя клетка, от която не можеш да се освободиш, не ме отпъждай толкова бързо. Освен, че ще развия, както ти сам каза, целия си потенциал, ще науча и всичко, което можеш да ми предложиш и тогава чак ще си тръгна. Но за момента, колкото и да не искам да призная, си прав. Сега кой печат искаш?

Грейдън се облегна удобно в пухкавият си диван, мислейки как следващия път да подразни любимата си играчка.

За даскалъка и гара "Враца"

     Не всеки ден е Великден. Но днес е! Честит Великден, нека сме румени и засмени, като червеното яйце и аз упорито вярвам, че ще станем по-добри поне на празника.

     Да…да…ама не съвсем. Колкото и щастлив да беше денят ми прекаран в едно основно училище, където цял ден разказвах на трети клас за величията на японската култура, толкова и после се върнах към ужасния си делник. О, но иначе светът беше в краката ми тогава, пред белите дъски, защото ни слушаха с интерес, питаха въпроси и като изключим беглите познания по каквото и да било, малките им главички жадно попиваха всичко, което се сетехме да им разкажем. И един ден те ще пораснат и ще станат като нас – отакута, геймъри или книжни плъхове, откачени маниаци на тема Япония или ако не друго, то поне суши-фенове.  Променихме нечия съдба към по-добро. А дали е по-добро? Това си е различна тема, днес не е ден за хипстърски разсъждения относно „дали да си различен е добре“ . Слагам очилата, минавам на режим „сериозен празен поглед забит в екрана“ и почвам да мисля над последвалото ми падение.

     Претъпкан влак по празниците. Миналата седмица гледах как, в „любимата“ ми Враца, мерцедес беше спрял на средата на двулентов път и беше задръстил движението, като упорито не искаше да се махне, нищо че беше обсипван с псувни от всички. Сега нямаше чак такива неща, но само при вида на местните „гарги“ и сърцето ми отново започна да милее за ежедневния ми график от 4 часа сън, но поне далече от събралата се тук сган. Къде другаде из България има град, в който закриват една от 3-те му книжарници, за да отворят магазин за обувки по 10лв? О, ние сме един град на емота, скинари и чалгари. Нормални тук НЯМА! Да налеем чаша кафе в 10 вечерта и да поразсъждаваме заедно над вечния ни упадък.

     А колко да е упадък? Ние все пак сме толкова нищожни, а фантазиите ни са толкова големи. Иска ми се да живея в някой сън, защото почва да ми писва от ежедневните проблеми на „народа“. И сега искам още да пиша, да си изливам огорчението и умората от правене на нищо,  да редя дума след дума всичко онова, което мисля за хората….но ще удавя черното си настроение в черен шоколад. Защото само един дървен философ би имал време да мисли над тези въпроси. (Ах Маларме, къде си ти сега?!!) Отварям книгата във влака и ме гледат странно, някак учудено, че чета. Аз съм още по-учудена. Имам чувството, че „451 по Фаренхайт“  хич не е за подценяване – направо си е пророчество.

     А някъде в дебрите на ума ми, една част от съзнанието е заета да обмисля съдбата на многото герои на личния ми свят, да крои планове за бъдеще, в което нищо от горното не е истина и всеки ден е Великден. Амин!

Записките на Злия Лорд V - В Ада

Да започнем от там, от където тоталното ми унижение започна…. А, да, сетих се – това беше великият, даже фамозен момент, в който нещо, което ми стига до кръста ме изкара от килията с електрическа вилица. Опитах се приложа върху  „жената“ своя най-зъл поглед (по-познат просто като Погледът), но поради невероятния ми потрес, явно се получаваше точно обратен ефект. През целия път до тронната зала малкото нещо не спря да се смее и да ми казва, че съм забавен. Какво изобщо значи да си „забавен“ !!!????? Реших да не говоря и да не се обръщам, не исках вилата да изпържи задните ми части, защото жената се смееше конвулсно и упорито тресеше оръжието в опасна близост до някои мои важни части. Още малко и щях да стана първият Лорд без….атрибути…. И на това отгоре, имунитетът на тези същества към страшните ми погледи и властен глас беше потресаващ. Аз съм в АДА!!!!

Тронната зала беше точно обратното на собствената ми и обстановката ме потискаше допълнително – весели бели перденца се вееха от лек полъх, а някаква сладникава миризма се залепваше за носа ми и ме караше да кихам. Бях в зала пълна с жени – хиляди жени! Отляво, отдясно, пред мен, зад мен се затваряше кръга. Всички се хихикаха злобно и ме оглеждаха от главата до петите, от което ме побиваха тръпки. Сега разбирам как се чувстват животните, когато ги избира готвача за вечеря. Сигурно и мен ме бяха чакали да умра от глад и след това да натъпчат трупа ми с някакви смрадливи сладки билки и да ме изядат. Всички знаят, че жените правят това. Затова спрях безцеремонно насред залата. Изправих стойка и вирнах нос под перфектният за това ъгъл, този от който носа изглеждаше най-остър и сянката му най-злобна, а след това присвих очи и изкривих устата, придавайки си вид „умрете нищожества“. Дори сбърчих вежди за по-голям ефект, все пак трябваше да си придам зъл вид, така де, на Зъл Лорд – ако ще мра, ще е както трябва и в правилната поза, разбира се – много драматична…и зла…

Това, което последва го запомних за цял живот.

Залата избухна в бурни аплодисменти и смях…

Проклетите животни ми се радваха…

Аз наистина съм в Ада…О, Лорд Инглип, поне ме убий, че да се спре с това унижение….

Въздъхнах безнадеждно и скрих огорчения си поглед в пода, той поне ме разбираше, жените го тъпчеха всеки ден. А и проклетата бяла зала продължаваше да ме депресира.  Застанах пред трон, на който седеше слаба жена, висока колкото човеците, които бях виждал. Всички жени си приличаха до тук – бяха малки и облечени в брони, но тази тук носеше само някакви бели дрипи, които покриваха част от нея и метални късове по ръцете и краката си. Това съвсем затвърди мнението ми, че жените са пълни диваци и животни! Кралицата майка?! Тя изви въпросително вежда, като не откъсваше поглед от мен. А аз стисках зъби - О, ужасно е просто, аз ги чувах какво си шушукат. „ Те руси ли са всичките?“; „Колко е слаб.“; „Да не сме объркали лорда, този нещо не ми изглежда зъл?“….т.н. Но най-много ме нарани последната обида. Кралицата им направи знак, злата притихна. Аз напрегнах нерви, готвех се за дуел на волите – сега трябваше тя да заговори със злобен глас и двамата да спорим, после да ме пратят на някое изпитание на смелостта и аз да се докажа, да ме признаят за техен крал….ъ…Отнесох се. Както и да е... Най-много щях да я погледна злобно, да й кажа нещо ехидно и тя да нареди да ми отрежат мъжеството!!! План УЖАС– Ужасно Жестоко Активно Стресиране- беше в действие. Мълчах възможно най-злобно.

После кралицата се усмихна широко, засмя се и заби последния нож в гърба ми:

                - О, ама той бил много сладък!

По-жестока обида никога не ми бяха нанасяли….

Кехлибар

Когато стигна пещерата беше вече непрогледен мрак. Гадна и лепкава тъма, която караше очите да примигват жално в нищото. Не че имаше значение. След няколкото години прекарани в Бялата кула, Ари се бе научила на всякакви трикове, които й позволяваха да вижда в тъмното. И тя влезе смело в пещерата – с онази наперена походка, която беше тренирала толкова дълго, горда и непреклонна, пазителка на доброто и реда в цялото си величие и мощ. Кехлибарените й очи блестяха с мъртво сияние.

Няколко минути походи из пустите каменни зали и най-накрая достигна до заветната цел – в края на пещерата, вместо камък, се издигнаха огромни двери.  Времето и водата не им бяха простили – някога червеният им цвят сега беше блед  оттенък на засъхнала кръв, а руните напълно се бяха изтрили. Металът бе започнал да се разпада, но въпреки това портите се държаха здраво впити в камъните. Имаше нещо красиво и меланхолично в тези забравени стражи, там в дъното на планината – колко ли красиви са били, как гордо са посрещали и изпращали гостите си, как ли са плашели своите врагове. Да, тези двери бяха пазили своите тайни от стотици години, необезпокоявани и непревземаеми.

Ари ги разби с един точно премерен удар на меча, а после все така тихо навлезе в същинския мрак. Долу в тъмата се виеха стълби, а на края им, в центъра на планината се извисяваше прекрасният Лунен дворец. Вяла злост играеше в кехлибарените й очи, а божествения меч закачливо трептеше в ръката й, предвкусвайки какво ще последва – долу, на последното стъпало ги чакаха онези, които пазеха двореца си…

И те до един бяха мъртви от много време насам….

Изумруд

Кръвта още не беше засъхнала по острието на меча му, когато още един се появи иззад ъгъла, беше по-голямо от предишните. То инстинктивно се спря и можеше да се прочете погнусата и страхът, о да страхът, в погледа на съществото. Противното създание, колкото и безмозъчно да беше, усещаше присъствието на хищник пред себе си и всичките му инстинкти крещяха да се обърне и да побегне далеч от това ужасно място, но заповедите, които бе получил не му позволяваха да направи това. Почна да пристъпва бавно и се бореше с всяка крачка, която правеше, забърза – знаеше, че отива към сигурната си смърт, но трябваше да изпълни заповедите. Не трябваше да разочарова Господаря си. Каквото и да му струваше щеше да остави поне една рана на противника си преди да бъде разсечен. Хищникът не помръдваше пред него, дори не го поглеждаше, сигурно не го беше забелязал в тъмнината и това му даде кураж. С цялата си сила се хвърли към него и насочи атаката към врата му. Нещо го спря още както беше във въздуха. Дългите му нокти почти докосваха бялата кожа. После я усети, пронизващата болка, която се разля из цялото му тяло. Докато падаше видя очите, които го наблюдаваха в жалката му смърт. В животинско му съзнание се прокрадна мисълта, че чувства облекчение, че не е видял очите му преди да нападне, защото нямаше да има волята да устои на първичното желание да избяга. Същевременно се радваше, че ще забрави изумрудения цвят скоро в смъртта си.

Изваждайки меча си от тялото на последния изрод, Лий не откъсваше поглед от него. Чудеше се какво ли минава през главата на подобно създание преди да умре, най-вероятно нищо. Обръщайки се да излезе от тъмната алея, той остави зад гърба си 8 тела и разширяваща се локва от черна кръв. Нощта беше млада и изпълнена с ужаси, които той смяташе да открие или да остави да бъде открит от тях.

Manga review - The legend of the sun knight

Това е една тиха и кротка седмица откъм отаку събития. Като изключим приключването на Kimi ni todoke 2 и Bakuman, над които ще се спрем някой друг път (или никога, след погромът, който дорамата на Kimi ni Todoke остави у мен), в манга света не се случи нищо забележително. Обаче, понеже аз съм отявлен привърженик на идеята да се правят манга ревюта (нескопосано или доста по-зле от това), отчасти поради факта, че темата е по-обширна (е колко по-обширна да е....) и освен това повечето малки гадини в България въобще не четат манга (да ги разпределим ли процентно,че ако не залитат само на шоджо, залитат на уж "кървавите" простотии), сега съм решила да представя едно manhua заглавие…

So meet the Sun Knight….

Някой е чувал за The legend of the sun knight? Естествено, особено ако е фен на ½ Prince, за което му свалям шапка! Първо, не вярвам да има човек, който да се съмнява в таланта на Yu Wо, а ако не знаете кой е това – познайте -___-'''! Та това чудо (естествено) е правено по едноименната новела, чийто превод можете да прочетете тук (както и още информация за новелата, героите и разбира се - manhua-та, чийто превод е на Odd Squad - thumbs up for them :P ).

Нека се спрем на моето лично мнение, разбира се, можете да си намерите историята във всеки сайт за манга. Аз мисля.. чакай...аз МИСЛЯ? Не...тоест да - тази manhua е изтъкана от bishounen-и (и както обичам да цитирам - "бишитата са богатството на Япония"). Чакай...на Япония? Че това е китайско бе! Как да е, нека подчертая, че все пак няма да говорим за новелата - още не съм я прочела, но пък мога откровено да обсъждам преживяванията в целите 6 глави на манхуата (ако така въобще се транскрибира от китайски о.О ) .

слънчицето грее от корицата 

   Та ето ни го рицарят на Слънцето - той е ужасно женствен, дори по моите представи (те всички са ужасно женствени), но това не го прави по-малко любим герой - саркастичен пияница, с тайни мисли и далеч не толкова благородна душа, абсолютен слабак, който дори не може да покаже на хората, че го е страх, че го боли или че въобще няма интерес да избива злото. Аз имам и тайни подозрения, че магиите му вървят добре, за разлика от меча.

 Самата идея за пародия над рицарството ми се нрави особено много, имайки предвид, че главния ни герой изглежда да е the hero type, но реално те кара да го заобичаш точно заради слабостите му. (и избата ;) ). 

Нека го видим в арта му от Ya Sha ----------------------------> 

(малко надписа на картата е на мандарин, но няма страшно, всички можем да познаем Sun :D )

Между другото, аз лично повече си го представям като дясната му версия, не че отричам арта на Os Usagi Koneko-сенсей ... обачееее -_____-'''' Мигличките ми дойдоха в повече - шоунен/фентъзи манхуа с шоджо арт - да се чуди човек това към каква аудитория е. Сега не ми казвайте, че не разбирам от пародия - за да го пиша това, значи все нещо съм схванала :) Няма да се спирам над другите герои, трябва човек да ги види в действие, за да разбере their awesomeness. Ето защо, трябва поне да покажа някоя и друга сцена от манхуата, нали? 

Моят личен фаворит в тази история, обаче, си остава The Judgement Knight -----------------> пича в черно. А защо всички роли в тук са преобърнати? Защото на много от нас ни е писнало да ни се представят перфектните персонажи от мангите и защото това е свежо и забавно.... Какво повече може да иска една момиче - bishounen-и, гавра, добрите все пак бият лошите, магии, а да..и малката некромансерка, носеща звучното име - Pink? Е сега вече си говорим на нормален език. Освен ако не трябва да четем всичките излияния на Sun пред краля, които могат да побъркат нормален човек! А ако нещо ви е хванало окото след всичките изписани по-горе глупости - вижде манхуата/новелата, което и да е (че и двете), защото има някои неща, които не може да се пропускат.

recording skill!!!!! 

Status: Ongoing ( 6ch) 

Scans : Odd Squad

Genre: action, adventure, comedy, shounen, fantasy, shoujo.

Обща оценка : ~8/10~