На края на света

От устата му се изтръгна просто едно мъчително „мамка му“. Пред погледа му се простираше граничният град Дурна – пустиня на където ти видеше окото.

- А ти какво очакваше, Тлен Акер, Фортена, може би столицата? – жената се изсмя неприятно –  Виж, търговче, нямам идея защо си дошъл, но тук си имаме собствени правила за оцеляване. И понеже аз съм много добра душа – тук тя направи кратка пауза, за да се прокашля многострадално – аз ще ти ги кажа. Първо, пази онзи чувал на гърба си. Народа е гладен, хубава храна от месеци няма, за водата мисля, че вече си разбрал.  Второ, скрий си, моето момче, хубавото личице, че да не те отвлече някой от „търговците“. Не искам да продадат на части единствения ни гост от толкова време насам. И най-накрая – тя отново замлъкна, гласът й стана някак по-сух и далечен – чуеш ли ни да викаме – бягай. Бягай, колкото краката ти държат и не се обръщай назад. И се моли на боговете си да оцелееш.

След дадените оказания, малката им група, понастоящем в намален състав, се насочи към града. Едно време Дура беше известна като перлата на северните територии, но, както по-късно разбра, след поредното нападение, някакъв малоумник опустошил и последните резервоари вода, за да прави магия. Очевидно, напълно неуспешна, защото враговете бяха разрушили града почти до основи. Сред пясъчните дюни, десет-двайсет малки къщурки се мъчеха за оцеляване. Хора не се виждаха. Нито пък някакви следи от цивилизация. И ако Кий благоволеше в този момент да се върне към някакъв тип мисъл и да се изтръгне от изумлението си, щеше да отсъди, че това наистина е края на света. Това беше Дура, вероятно новият му дом.

Ние сме запознати с поначало не особено разговорливата му натура, но капитанът на неговия ескорт – жена на около тридесет, чиято структура добре се описваше от израза „едър кокал“ , упорито смяташе, че ще изтръгне нещо от него, ту го питаше за целта на пътуването му, ту за името му, от къде идваше, зададе му дори и по-интимни въпроси, чието съдържание ще пропуснем тактично. Явно всички дурийци бяха много разговорливи. На Кий това някак му напомняше на собствения му брат и така, до някъде, започна да се чувства у дома си. Разбира се, през времето на този разпит, очите му шареха из дюните и изпиваха гледката, той беше очаквал да се озове в оазис, нуждаеше се много неща, които тази Дура, не можеше да му предложи. Определено не и баня.
 - Ей, момче, ей! – гласът на капитана го изтръгна от унеса му. – Питам те бе, какво ще търси търговче тук, в Дурна?
 -  Не знаех, че е унищожена – кратко отговори той. Умът му бързо скалъпяше някаква достоверна история за живота му на търговец.
 - Ааа~ И какво носиш в дисагите – продължи да пита тя, докато другите двама мъже се подхилкваха дразнещо. Кий също продължи да й отговаря все така полуотнесено:
 - Разни работи. Дойдох уж на дурнийския празник, за да продам нещичко, но явно новината не е стигнала до мен.

        - Че ти да не си бил под полата на някоя дама, че не си чул за клането? – тримата му спътници се изсмяха истерично. Бяха го взели на подбив, явно отегчени от ужасяващо еднотипния живот в пустинята. Той не обърна никакво внимание на закачките им, само леко се подсмихна – начинът му на живот в последните две години рядко му позволяваше да припари до легло, какво оставаше за други екстри.
      - А магьосници? – попита на свой ред той, когато триото се успокои и спря да му се смее.
      - А? Какво? Магове ли? Няма такова нещо тука – заключи жената, чието име Кий вече беше забравил, а дали въобще и беше чул. Другите двама не го интересуваха по начало, за него те говореха на неразбираем дурийски акцент.

      - Никой? Дори свещеник ли нямате? – учудено попита той.
- Не, няма. Всичките измряха, когато Ефемер се опита да направи водната стена, нали се сещаш, удавиха се. Че за какво са ти магове, търговче, да не те е страх. О, не бой се, ние ще те пазим, ако случайно някое чудовище реши да те припари.

„Малко се съмнявам това да стане“ промърмори той на себе си и започна да уверява своята водачка, че се чувства в пълна безопасност с нея. Така измъкна и още малко информация относно „защитата“ на града или по-точно липсата й. Отне му малко време да сортира истината от преувеличените истории, но криво-ляво разбра, че едно време процъфтяващата Дурна се е оказала лесна мишена за вражеската войска, те са избили всички магьосници и за момента в града се подвизаваха само петима с някакви сили и само един, който можеше да върти меч (като изключим тримата граничари) – ковача. Това го устройваше напълно за момента.

Отне им половин час да стигнат до първите руини на града. До този момент Кий вече започваше да се изнервя от непрестанните въпроси, с които бе заливан и с облекчение посрещна „скръбната“ новина, че ще трябва да се разделят. Граничарите не припарваха в града, причините, за което, те не му обясниха. Така той се озова най-после сам, най-после можеше да посвети цялото си съзнание на своята задача......

 .....следва продължение....