Когато стигна пещерата беше вече непрогледен мрак. Гадна и лепкава тъма, която караше очите да примигват жално в нищото. Не че имаше значение. След няколкото години прекарани в Бялата кула, Ари се бе научила на всякакви трикове, които й позволяваха да вижда в тъмното. И тя влезе смело в пещерата – с онази наперена походка, която беше тренирала толкова дълго, горда и непреклонна, пазителка на доброто и реда в цялото си величие и мощ. Кехлибарените й очи блестяха с мъртво сияние.
Няколко минути походи из пустите каменни зали и най-накрая достигна до заветната цел – в края на пещерата, вместо камък, се издигнаха огромни двери. Времето и водата не им бяха простили – някога червеният им цвят сега беше блед оттенък на засъхнала кръв, а руните напълно се бяха изтрили. Металът бе започнал да се разпада, но въпреки това портите се държаха здраво впити в камъните. Имаше нещо красиво и меланхолично в тези забравени стражи, там в дъното на планината – колко ли красиви са били, как гордо са посрещали и изпращали гостите си, как ли са плашели своите врагове. Да, тези двери бяха пазили своите тайни от стотици години, необезпокоявани и непревземаеми.
Ари ги разби с един точно премерен удар на меча, а после все така тихо навлезе в същинския мрак. Долу в тъмата се виеха стълби, а на края им, в центъра на планината се извисяваше прекрасният Лунен дворец. Вяла злост играеше в кехлибарените й очи, а божествения меч закачливо трептеше в ръката й, предвкусвайки какво ще последва – долу, на последното стъпало ги чакаха онези, които пазеха двореца си…
И те до един бяха мъртви от много време насам….
Няма коментари:
Публикуване на коментар