Не всеки ден е Великден. Но днес е! Честит Великден, нека сме румени и засмени, като червеното яйце и аз упорито вярвам, че ще станем по-добри поне на празника.
Да…да…ама не съвсем. Колкото и щастлив да беше денят ми прекаран в едно основно училище, където цял ден разказвах на трети клас за величията на японската култура, толкова и после се върнах към ужасния си делник. О, но иначе светът беше в краката ми тогава, пред белите дъски, защото ни слушаха с интерес, питаха въпроси и като изключим беглите познания по каквото и да било, малките им главички жадно попиваха всичко, което се сетехме да им разкажем. И един ден те ще пораснат и ще станат като нас – отакута, геймъри или книжни плъхове, откачени маниаци на тема Япония или ако не друго, то поне суши-фенове. Променихме нечия съдба към по-добро. А дали е по-добро? Това си е различна тема, днес не е ден за хипстърски разсъждения относно „дали да си различен е добре“ . Слагам очилата, минавам на режим „сериозен празен поглед забит в екрана“ и почвам да мисля над последвалото ми падение.
Претъпкан влак по празниците. Миналата седмица гледах как, в „любимата“ ми Враца, мерцедес беше спрял на средата на двулентов път и беше задръстил движението, като упорито не искаше да се махне, нищо че беше обсипван с псувни от всички. Сега нямаше чак такива неща, но само при вида на местните „гарги“ и сърцето ми отново започна да милее за ежедневния ми график от 4 часа сън, но поне далече от събралата се тук сган. Къде другаде из България има град, в който закриват една от 3-те му книжарници, за да отворят магазин за обувки по 10лв? О, ние сме един град на емота, скинари и чалгари. Нормални тук НЯМА! Да налеем чаша кафе в 10 вечерта и да поразсъждаваме заедно над вечния ни упадък.
А колко да е упадък? Ние все пак сме толкова нищожни, а фантазиите ни са толкова големи. Иска ми се да живея в някой сън, защото почва да ми писва от ежедневните проблеми на „народа“. И сега искам още да пиша, да си изливам огорчението и умората от правене на нищо, да редя дума след дума всичко онова, което мисля за хората….но ще удавя черното си настроение в черен шоколад. Защото само един дървен философ би имал време да мисли над тези въпроси. (Ах Маларме, къде си ти сега?!!) Отварям книгата във влака и ме гледат странно, някак учудено, че чета. Аз съм още по-учудена. Имам чувството, че „451 по Фаренхайт“ хич не е за подценяване – направо си е пророчество.
А някъде в дебрите на ума ми, една част от съзнанието е заета да обмисля съдбата на многото герои на личния ми свят, да крои планове за бъдеще, в което нищо от горното не е истина и всеки ден е Великден. Амин!
Няма коментари:
Публикуване на коментар