Записките на Злия Лорд V - В Ада

Да започнем от там, от където тоталното ми унижение започна…. А, да, сетих се – това беше великият, даже фамозен момент, в който нещо, което ми стига до кръста ме изкара от килията с електрическа вилица. Опитах се приложа върху  „жената“ своя най-зъл поглед (по-познат просто като Погледът), но поради невероятния ми потрес, явно се получаваше точно обратен ефект. През целия път до тронната зала малкото нещо не спря да се смее и да ми казва, че съм забавен. Какво изобщо значи да си „забавен“ !!!????? Реших да не говоря и да не се обръщам, не исках вилата да изпържи задните ми части, защото жената се смееше конвулсно и упорито тресеше оръжието в опасна близост до някои мои важни части. Още малко и щях да стана първият Лорд без….атрибути…. И на това отгоре, имунитетът на тези същества към страшните ми погледи и властен глас беше потресаващ. Аз съм в АДА!!!!

Тронната зала беше точно обратното на собствената ми и обстановката ме потискаше допълнително – весели бели перденца се вееха от лек полъх, а някаква сладникава миризма се залепваше за носа ми и ме караше да кихам. Бях в зала пълна с жени – хиляди жени! Отляво, отдясно, пред мен, зад мен се затваряше кръга. Всички се хихикаха злобно и ме оглеждаха от главата до петите, от което ме побиваха тръпки. Сега разбирам как се чувстват животните, когато ги избира готвача за вечеря. Сигурно и мен ме бяха чакали да умра от глад и след това да натъпчат трупа ми с някакви смрадливи сладки билки и да ме изядат. Всички знаят, че жените правят това. Затова спрях безцеремонно насред залата. Изправих стойка и вирнах нос под перфектният за това ъгъл, този от който носа изглеждаше най-остър и сянката му най-злобна, а след това присвих очи и изкривих устата, придавайки си вид „умрете нищожества“. Дори сбърчих вежди за по-голям ефект, все пак трябваше да си придам зъл вид, така де, на Зъл Лорд – ако ще мра, ще е както трябва и в правилната поза, разбира се – много драматична…и зла…

Това, което последва го запомних за цял живот.

Залата избухна в бурни аплодисменти и смях…

Проклетите животни ми се радваха…

Аз наистина съм в Ада…О, Лорд Инглип, поне ме убий, че да се спре с това унижение….

Въздъхнах безнадеждно и скрих огорчения си поглед в пода, той поне ме разбираше, жените го тъпчеха всеки ден. А и проклетата бяла зала продължаваше да ме депресира.  Застанах пред трон, на който седеше слаба жена, висока колкото човеците, които бях виждал. Всички жени си приличаха до тук – бяха малки и облечени в брони, но тази тук носеше само някакви бели дрипи, които покриваха част от нея и метални късове по ръцете и краката си. Това съвсем затвърди мнението ми, че жените са пълни диваци и животни! Кралицата майка?! Тя изви въпросително вежда, като не откъсваше поглед от мен. А аз стисках зъби - О, ужасно е просто, аз ги чувах какво си шушукат. „ Те руси ли са всичките?“; „Колко е слаб.“; „Да не сме объркали лорда, този нещо не ми изглежда зъл?“….т.н. Но най-много ме нарани последната обида. Кралицата им направи знак, злата притихна. Аз напрегнах нерви, готвех се за дуел на волите – сега трябваше тя да заговори със злобен глас и двамата да спорим, после да ме пратят на някое изпитание на смелостта и аз да се докажа, да ме признаят за техен крал….ъ…Отнесох се. Както и да е... Най-много щях да я погледна злобно, да й кажа нещо ехидно и тя да нареди да ми отрежат мъжеството!!! План УЖАС– Ужасно Жестоко Активно Стресиране- беше в действие. Мълчах възможно най-злобно.

После кралицата се усмихна широко, засмя се и заби последния нож в гърба ми:

                - О, ама той бил много сладък!

По-жестока обида никога не ми бяха нанасяли….