Великолепен ден! Станах в 7:00 сутринта само, за да се проваля час по-късно. А след това дълго да разсъждавам над това, което едновременно стана и не стана. Не, много е сложно така...Да минем по-нататък в деня.
Вече е 13:00, аз отново се качвам в претъпкания автобус, премазват ме с багаж и от мириса на пот ми става лошо, още минути след тръгване. Почвам да се самосъжалявам - с какво съм заслужила дебелаци да ме премазват и да ме изтикват от седалката ми, очевидно не особено съзнателно? Редът на мисли и музиката, леко по леко, биваха приглушени от глъчката в автобуса. Оцелях.
Вече е 15:00. В купето е същата задушаваща гъчканица и кански студ. Чувствам се като в сибирски влак, тръгнала за кой-знае-къде. Умората, в комбинация с глад и студ, общо взето, докараха съзнанието ми до нова степен на огорчение от живота - на кратко - емо момент. И в този момент аз просто трябваше да чета Jane Eyre. Да, трябваше!!! Мислите се нижеха като мъниста, по начало обичам да пиша и да разсъждавам в писмен вид - няма по-висша форма от речта. Ако можех, а аз не мога, щях с едно нещо да казвам и да не казвам всичко на хората. А аз мълча. Мълча и никога нищо не казвам - не коря. Мислех си, защо по дяволите не си кажа какво мисля по всеки един въпрос. (не, не този за Вселената и всичко останало). Ето, защо не кажа, че ми писна хората или да се правят на много разбиращи или да се правят на много "силни". Защо просто не можеш да си по средата, да си всичко. С едните не можеш да общуваш, защото не четеш любовни романи, примерно, а с другите не можеш да общуваш, защото харесваш розово. За какво сте ми и двете страни, дявол да ви вземе!!!
Гледайки как Плевен отминава започнах да си мисля, че водя тези спорове с невидим глас в главата си. А аз си обичам този глас. Изглежда отдавна съм загубила желание да споделям възгледите си по философските тематики, какво остана да споря на тях. Хората просто не ме слушат, дали от липса на авторитет, дали поради факта, че аз всякак се старая да вкарвам само положителни и розови мисли в главата си и да си не натоварвам съзнанието си с такива "емовски" теми. Нали съм "руса". Но истината е, че темата за "това да бъдеш посредствен" във всичко много тревожи едната ми мозъчна клетка. В последно време все я обмислям и просто ще я напиша скоро...колко да е скоро. А сега си оставам само с празните мисли. Те пак си се редят - многобройни, ту кухи, ту далечни, ту належащи.... Нищо не правя с този блог. Приказки ще разказвам - те били много, статии да пиша - те никога не стават това, което искам да са....И накрая има и такива неща, които са просто някакви драсканици. Мисли в буркан си складирам, за поколенията.
Да, викай ти, който четеш това - викай в ужас, защото си е ужасно. (ужасно написано е) Викай, защото ми е тъжно днес, нищо не чувствам освен тъпа умора. Отивам да си взема някой друг буркан - да се опитам да си натъпча главата с позитивни мисли, защото хората умеят да се радват на онези простички неща, на които аз им се чудя, как въобще могат толкова високо да ги ценят. Алчността ще ме убие...ако не гордост или надменност преди това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар