Слънцето ще се стопи.
Ще седна, ще си тананикам Рахманинов или Равел, ще отворя някоя книга и ще затворя света далеч от себе си. Ще си направя едно сладко кафе, или още по-добре - чай с портокалови кори и канела. Ще гледам как снега вали на топли едри парцали и ще се опитам да отрия разликите във всяка една снежинка. А ако откажа да приема, че това е просто замръзнала вода!
Слънцето отново ще изгрее, слабо и болнаво в зимното небе. Аз отдавна няма да съм там, за да го видя. Кафето ще е изстинало, леглото ще е студено. Книгата няма да я има.
После някой ще се разплаче тихо, тъжно, самотно. Ще плаче сякаш не сълзи, а снежинки се разхождат по лицето му. Ще е много студено. Ще е мрачно. Ще е самотно.
Книгата ще е завършила...
Светът й ще е мъртъв...
Тук не вали сняг. Слънцето обича да се крие зад високите бамбукови горички, а после още в 5 да заспива. Не е и студено, някак е вяло топло, повече нерешително, от колкото нещо друго. Чаят е горещ, сладък, опияняващ. За разлика от денят ми, толкова изпълнен с хора, колкото никога не ми се е щял да е.
И няма книги. Няма го четенето ми през някоя студена зимна нощ, няма я радостта от това да затвориш един свят и след това да отвориш нов. Някак си не е добре да се сещам такива неща рано сутрин, но исках да го кажа. Исках да го кажа на света - хората са нищо, само низ от проклети инстинкти, капки вода в мътно езеро, проклетите им ограничени мисли - и те същото, проклетите им ежедневни проблеми, проклетите им злорадствания, проклетите им мъртви съзнания!
Не искам хора, искам книги! Не искам да вали, но когато вали няма хора!
И още повече съм ядосана на тези хора. Ядосана съм как всеки се мисли за мъдър, за "зрял". Ядосана съм, как всеки ми говори покровителски, сякаш аз съм малкото дете в историята, а те видиш ли са видели света през друг поглед и а съм щяла "да стигна до този извод". Всеки си има своя извод, но ми е много интересно, защо аз съм си налагала мнението, когато вие всички ми налагате своето по този въпрос. Нима аз не мога да имам различно мнение. Нима не мога просто да не харесвам да общувам, да не зная как или да не ми е приятно. Аааа~ Да! Когато си извън стадото си "черната овца" и е "готино" да си различен, изведнъж влизаш в стадото и "прозираш" всичко. Ама ей така - ИЗВЕДНЪЖ! И после вече "черните овци" стават глупаци, "те нищо не разбират", но виждаш ли - ти, човеко, всичко си разбрал, от всичко си опитал и познаваш силна болка и силна радост. Ти си перфектен и няма нужда да си хабиш времето да обясняваш на простолюдието своите велики идеали. Те няма да разберат, нали са "невежи" деца.
Ядосана съм, но съм и много тъжна, повече дълбоко засегната от горното, от колкото да седна и да плача за него. Сълзи се проливат само за човек, когото обичаш. Не виждам причина да плача за глупаци, нищо че искам. А искам, защото е тъжно как хората въобще не приличат на книгите. Казаха ми, че пак съм започнала да си живея в "своя розов свят". Моите извинения, аз не съм излизала от там. Никога. И не искам да излизам, не искам да прозирам вашите "велики" идеи за света, не искам да се опитвам дори да се занимавам с хора, които не могат да отделят и секунда да ти обяснят, а просто казват "както искаш" и "не ми се спори с теб", или още по-добре "ми хубаво, всеки си има мнение". Щом имаш различно мнение си го кажи, а не отрязвай просто така хората пред теб, те няма как да разберат какво ти минава през великата глава. А като не искаш да обясняваш, тогава не започвай да се държиш покровителски!
Ядосана съм. И ми се плаче. Тъжно ми е. И пак ми е весело. Когато съм ядосана си припомням хубави неща - как просто трябва да тегля майната на великия ви свят и на всички вас и да седна да чета някоя хубава книга. После пак ще се усмихвам, пак ще се смея, пак ще ми е весело и ще се припичам на слънце. А дълбоко в себе си ще съм все още ядосана. Аз забравям, защото грешките трябва да се забравят, искам и на мен да не ми се натяква. Осъзната грешка, казаното извинение, над тях няма нужда да се злобее.
Но точно за тази обида трябва да съм благодарна. За малко пак да повярвам на хората. Не ми стига, че се парех толкова години, ама и пак за малко щях. На човек вяра не може да се има, той е животно, което ще ти забие ножа в гърба, в първия миг щом кажеш, че мислиш различно от него.
Почувствах се толкова по-добре, когато си излях всичко в писмен вид. Благодаря за вниманието, отивам да водя своя перфектен живот.
Ще си допиша ревютата за този месец :} Няма страшно. Има още цели 10 дена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар