Записките на Злия Лорд II - Послеписът

Тихо е. Толкова е тихо, че чак се чудя дали ако се провикна, гласът ми няма да се върне и да ме удари по главата. Изминаха няколко дни от позорното ни бягство от демоните, но от тогава съзнанието ми мир не ми дава. Постоянно нещо вътре ме гложди: „Идиот, по-добре да беше умрял!“ или „ Как можа да избягаш, ппффф…“ Понякога гласовете в главата ми викаха и други „забавни“ и не чак толкова забавни неща. Започнах да се притеснявам дали няма скоро да изпълнят заплахите си да ме линчуват. Та, разминах се само с някакви драскотини, загубена ръка и ми счупиха Великия шлем – човешки череп, поразхубавен с боя, малко руни и други все така приятни неща, които хората биха нарекли „осквернение“.  А моят верен магьосник се размина само със загуба на живота си, нищо сериозно в неговия случай.

Днес беше също толкова прекрасен ден – мъгла като вар и студ, който хапеше по-лошо и от Халцийска хрътка (а те хапеха много лошо). След като загубих битката така позорно, сега трябваше да се допитам до доверената си книга „Какво да правим, ако загубим битка: Как да бъдем зли дори при загуба“ . Впрочем аз бях единствения на тази колония, който можеше да чете, като изключим магьосникът, но той в момента все беше в процес на съживяване. Почетох ред…два…три….Но достигнах само до идеята, че хората щяха да ни пометат най-много след още няколко дена, а помощ така и не очаквах. „Чудесно! Колко по-зле може да стане!“ Само дето хич не трябваше и да си мисля такива неща. За да подсиля ефекта върху малкото си живи подчинени - бях мрачен и подтиснат по цял ден, но непременно им казвах по някоя много сложна и безсмислена дума, за да звуча едновременно начетено и окуражаващо. Ефектът беше много добър – всички си мислеха, че прекарвам мрачно дните в мислене на пъклен план, как да призова някоя велика сила и/или да изколя хората. Колко жалко, че не можех нито едното, нито другото…Нищо, че за второто си мечтах денем и нощем. Аз съм Зъл Лорд, а не Господ. Но това в момента нямаше никакво значение.

След като вече знаех с какво разполага врага, трябваше сериозно да се заема с частта с унищожаването им (да мрат..****** ******* ****** ). Всеки ден си намирах на кого да излея яда си, малко анти-стресово упражнение , плюс плашех ги до смърт и поддържах във форма Злия си Поглед.  Е, не съм се издигнал до тази позиция от нищото, все пак имам някакви заложби, нищо, че за да вляза в роля ми се наложи да изчета някой и друг дебел том правилник за това „Какъв трябва да бъде един лорд“ . Набързо събрах който там, в базата, можеше да използва магия – призовахме мъртвите от бойното поле и после – ХОП ….хората дойдоха, посрещнаха ги сенките ми *мухахахахахахах~  УМРЕТЕ* - постарах се да смажа гласа си малко преди битката, за да изкарам по-драматичен тон….ИИИ КРАЙ – НЯМА ВЕЧЕ ХОРА…. А колкото до демоните - моят любим съветник ги прати в някое друго измерение, дано който и да живее там, да не пукне много бързо.  

Три дена по-късно пак владеех цялата колония. Знам, знам…сега ще кажете, че много бързо съм ги омел… Е, това е собственият ми дневник, за какво ми е да пиша секретна военна информация в него, тактики и кодове. Нали си има докладни за тази цел.  Всичко е толкова просто, аз съм токова Велик, че просто ги пометох…И задължително се направих, че нищо не е станало и никога не съм бягал от битка. Ама НИКОГА, ясно ли е! „А после се постарах и да не останат живи свидетели на това мое бягство“ . От Родната ни планета ми пратиха поредните поздравления, медали и бях сигурен , че лорд Кихчемор вече зеленее от завист. „НА ТИ!!! Мухахха, завиждаш ли ми, а !! Така е!!“.  Повече му отива да му викам лорд Кихавица....Но това между мен и него е друга история.

Като се отдадох на старите си спомени за мен и Кихавицата….ПАК се случи нещо…О, защо ли да не се случи нещо, което ПАК да ми провали деня. Но така е, в моята професия няма почивен ден.