Записките на Злия Лорд IV - Каменна тактика

От известно време провеждам важни тактически срещи с няколко камъка и честно казано, особено много ми се нрави техният начин на мислене – прост и солиден! Те ме разбират най-добре, просто защото всички сме заедно в кюпа – в затвора на жените. Височайшата ми особа бе принудена да се раздели с балдахина и да се озове в гадна, малка, потискаща, мрачна и мокра килия. Така като си помисля, декорацията е чудесна за следващата ми тронна зала – ще създаде перфектната атмосфера, вестоносците ще идват и ще си отиват с правилното впечатление. О, ако провесим и няколко глави и тела, това ще постави финалните краски.

Нямах много време да се отдавам на подобни мисли, аз съм Злия Лорд и килиите бяха мястото, в което аз отсядах само, за да се забавлявам с пленници, а не с мен да се забавляват….жени… Впрочем аз така и не ги видях – бам…тряс…бум и прас един по главата – строполих се и пред причерняващия ми поглед се появиха няколко жълти робота, чиято гледка набързо ме накара да се правя на припаднал.

За мой най-голям ужас – БЯХА МАХНАЛИ БРОНЯТА МИ! Един Зъл Лорд – НИКОГА, ама НИКОГА не сваля своята броня. Бяха видели лицето ми!!!! Ами сега, ще загубя репутацията си, законът повеляваше никой никога да не вижда лицето ти, защото то трябва да е обезобразено и покрито с белези. Аз…малко подминах закона за белезите….И те, тези жени, бяха ми отнели моята комфортна обвивка….Ох, студено е….

Дълго време си мислех, че не знаят кой съм и че ме държат само като разменна монета. Така започнах да кроя плановете си за бягство. Тъй де – едни животни ли ще ме надхитрят! Аз съм ЗЪЛ и БЕЗСКРУПУЛЕН и …..отчаян, защото от 3 дена не съм виждал храна и вода.Честно казано, не очаквах и някой да ме спасява – унизително е да спасяват Черния си лорд. Най-много да умра и след това да ме съживят – излиза по-евтино и удобно. Един от камъните започна да ме утешава, виждайки напиращите ми сълзи…

Първа седмица. Аз съм кораво ко***е – още съм жив, нищо че тези гадове явно се опитват да ме измъчват с глад. Ще издържа и нищо няма да им кажа, няма да се пречупя!! Имах достатъчно време да мисля и над тактическата си грешка при залавянето ми. Общо взето стигнах до извода, че собствените ми войници са идиоти, но това не беше нищо ново под слънцето. Ако се върна въобще жив, имах планове да ги изтезавам до смърт или нещо по-лошо. Щях да вилнея и да беснея докато всички не започнат да пребледняват пред мен. Щях да ги заплаша, че ще ги дам на жените… Камъните ме поздравяваха за злите ми планове….

За мое огромно съжаление, аз не притежавам никакви магически сили, нито магически оръжия, нито каквото и да било оръжие. Трябваше да се измъкна някак и камъните саможертвено поискаха да станат оръжия в моите ръце. Пророних сълза на съпричастност и поех съдбата им….

Тогава чух стъпките….Тежки, метални ботуши се влачеха по старите коридори, неравна луминесцентна светлина ме ослепи почти и започнах да крещя в неистов ужас, точно както подобаваше, нищо че ми трябваха само няколко секунди да свикна. Драматизмът е важно нещо. За мое огромно учудване, пред мен стоеше нещо малко, цялото обгърнато в ръждива броня и ми се усмихваше. Още няколко пъти мигнах на парцали, за да различа дребно светло същество, което носеше лампа и лазер в другата си ръка – досущ приличаше на човек, само дето беше по-малко..и някак…по-светло….И звуците, които издаваше бяха по-леки и за мой още по-голям ужас, аз напълно разбирах тази варварска реч:
- Извинявай – измрънка нещото, заби поглед в бронята си и пак широко показа многото си зъби - Аз, май те забравих малко, но се радвам да те видя жив и здрав. То…такова... Миеке ми каза да те заведа при нея, ама аз няма да отворя клетката, докато не обещаеш, че няма да хапеш. Нали?  - малките й сини очички ме пронизваха любопитно. Изпитвах силна нужда да се скрия някъде, защото си глътнах красноречивия език – ТОВА ли ме отвлече….

Със сигурност вече съм станал за смях пред съвета, че и по-зле….