Нека разкажем една история. Никак няма да е забавна, но пък ще се постарая да е много поучителна. Като се замисля, въобще няма да е поучителна, но пък може да е интересна. А може и да не я четете, абсолютно е безсмислена. Просто си спомнях добрите стари времена. Носталгия? Почти да, но нещата не могат да седят все едни и същи десет години, нали? Или могат?
Ще си говорим за един следобед в училище и как една ученичка е хванала огромна тетрадка и пише усилено нещо в нея. Изписва ред, два. После без да се усети, буквите започват да се нижат на следващата страница, на следващия лист. Готово! Един "Пролог" е написан. Момичето се гордее с постижението си - завършен пролог на една обещаващо дълга история, не съвсем оформена и с още по-неясно бъдеще. Самото писание е задрасквано и поправяно поне петдесет пъти и самите поправки са поправяни още толкова, но пак, тя се гордее с него. Нищо, че е абсолютно неграмотно и в него натрапчиво се набива думата "съТба".
После минават дни и седмици, в тетрадката се изливат объркани мисли и неясни персонажи, събития с неуточнен характер и времево разположение, малка любовна история и тънка нишка на трагична развръзка. Появява се и любим герой, а после умира. После и други ще "умрат", но първа глава още не е стигнала до този момент. Хъмм... Първа глава! Звучи й прекрасно, тя се усмихва, продължава да пише, все така неграмотно, но очевидно се забавлява. Радва се, за първи път от доста време насам, наистина се смее и се радва. А после не дава на никой да види тетрадката, на никой да прочете написаното. За кого пишеше си беше нейна работа! Горката надраскана тетрадка, хич не беше и за гледане, още по-малко не можеше да се чете. Толкова е нечетлива и надраскана. Моето върховно творение, първият ми разказ!
Тази тетрадка никога не видя бял свят. По една или друга причина, най-вече, защото "сътба" може да избоде очите на човек, за другите правописни и грешки от всякакво естество, няма и да говоря. Не че и сега не правя, просто онези могат да вкарат всеки филолог в тотален потрес и недоумение. Недоумение, свързано с текста - едва ли биха разбрали смисъла му. Аз дори се затруднявам на някои по-така моменти, особено след седмото задраскване на поправката. Там е доста hardcore, както му викаме.
Равносметката пет години по-късно е - 2 мънички литературни награди, безупречна способност за анализиране и разсъждаване по литература и, разбира се, моята най-голяма гордост - "Пейзажите".
Които също никога няма да видят бял свят, най-вече поради психо-абстрактната си натура. Не знам човек, който реално да ги разбере, не мисля, че ще съществува такъв. Но има човек, който ги цени. Един е, един единствен, който ги е чел, но той ги оцени. Тогава има смисъл да пиша, дори и само един човек да прочете това, дори и само един човек да каже: "Хубаво е"!
Не е ли така с всички ни, не ни ли е нужно само един човек на този свят да ни каже "хубаво е", за да сме щастливи! Аз не се нуждая от отговор, защото достигнах до него много отдавна. Никога не съм писала, за да четат другите, винаги съм го правела, за да бягам от реалността, за да си изливам чувствата някъде. Олеква ми когато "убия" някого на хартия, когато надвия злото, когато накарам доброто да възтържествува. Радвам се и плача с героите си, танцувам вместо тях, пея вместо тях, говоря вместо тях - аз съм тях и те са мен. Те са моето всичко и техният свят е моят дом. Защото не съм просто "отвеяна" или "апатична", просто съм някъде другаде, там където твоите очите не могат да видят.
А поискам ли да видиш, тогава чети - думите ми няма да стигнат, за да опиша онова, което виждам, но не ме и упреквай, защото светът е голям, хората в него също. Много са, много са и разказите ми за тях. И ще съм щастлива ако никой никога не прочете това, ще съм щастлива и само един да го види. Аз не искам слава и пари, не искам признанието на милионите, когато най-близките ти не го видят и не го харесат. Впрочем, няма значение дали всичко ще го харесат, ако аз самата не го харесвам. Това е и причината да не мога да създам изцяло негативен герой - аз просто ги обичам всичките. Слаби и силни, зли и добри, богати и бедни, луди и разумни, живи и мъртви.
Ако не бях човек, щях да имам 100 лица - по едно лице за всяко превъплъщение, което измисля. Сега още не са сто, но питайте ме след още пет години. До тогава няма да се откажа да пиша, ако ще да изглеждам като глупаво хлапе и да пиша толкова бездарно, че на човек да му се гади да го чете. Времето си тече, но само аз не се отказах да си живея в собствен свят. Убий ме време, НЯМА да порасна! НИКОГА!
п.с - "По тъмни и мрачни улички" е част от първото изречение на тази прочута "първа глава" ;) Изречението беше задраскано само осем пъти, в днешен вариант главата въобще не започва с тази сцена... Нито следващите, поне, 10 глави.
Няма коментари:
Публикуване на коментар